- Имаш предвид Бианка Бридж? - наведох се напред. Нямах представа каква е връзката между моята най-любима фотографка и подаръка за рождения ден на Кара, но каквато и да беше, имах усещането, че ще е нещо хубаво.
Бианка беше моето вдъхновение и всичко, което исках да бъда. Тя бе един от най-прочутите фотожурналисти на света и беше известна с проникновените си снимки на улици и хора от всички прослойки на обществото. Бях написала на стената в стаята си един цитат от нея и около него бях закачила най-добрите фотографии: „Светът се движи бързо, всичко около нас се променя всеки ден. Фотографията е дар, чрез който можем да задържим момента завинаги“.
Когато ме питаха защо обичам толкова много фотографията, аз винаги отговарях с тези думи на Бианка, сякаш бяха личната ми мантра. Бях въодушевена от идеята, че само с едно натискане на копчето можеш някак да победиш времето.
- Да, тя - отвърна Дрю и ускори, за да хване жълтата светлина. - По една случайност нейната галерия е само на няколко пресечки от там.
- На няколко пресечки от какво? - Дрю нарочно не ми обясняваше всичко, за да засили напрежението, и това адски ме изнерви. - Хайде де! - Започнах да подскачам на седалката. - Кажи ми!
- Много си нетърпелива. - Поклати глава, но на лицето му се появи лека усмивка. - На няколко пресечки от там е радиостанцията, където „Хартбрейкърс“ ще дават автографи тази седмица.
- Ти сериозно ли?
Дрю вирна брадичка и се ухили.
- Кара е много разочарована, че няма да може да иде на концерта, и аз си помислих, че нещо друго, свързано с тях, може да я зарадва. Затова проверих в интернет публичните им събития. Можем да идем и да ѝ вземем техен диск с автографи или нещо подобно.
- И?
- И да посетим твоята изложба.
- Да! - възкликнах аз и забих възторжено юмрук във въздуха. - Кара няма как да ни победи тази година.
- Така е - отвърна той, после добави: - Няма нужда от благодарности.
Извъртях очи, но се усмихвах вътрешно. Усетих как нещо се размести в гърдите ми.
Когато ракът на Кара се завърна, знаех, че вече е различен. Възелът в стомаха ми ми казваше, че ако лечението не помогне, тя няма да оздравее. А това бе ужасно усещане, сякаш огромно бреме легна на сърцето ми.
Дори сега знаех, че няма как да накарам рака на Кара да изчезне, но за първи път от завръщането му имах чувството, че онова бреме лека-полека освобождава сърцето ми. Беше глупаво, защото какво толкова може да стори един диск с автограф? Но ако успееше да повдигне духа на Кара, може би тя щеше да има някакъв шанс.
- Мама и татко дали ще ни пуснат? - попитах аз и прехапах вътрешността на бузата си. Ако не ни пуснеха, надеждата щеше да си отиде и аз щях да съм по-унила от всякога.
Дрю сви рамене.
- Ще сме заедно, защо да не ни пуснат.
- Добре - отвърнах и кимнах. - Наистина ли ще го направим? Ще идем ли в Чикаго?
- Да. Ще идем в Чикаго.
ГЛАВА 2
Притисках чело към прозореца и оставях погледа си да се рее по сградите, които се плъзгаха покрай мен. С Дрю бяхме пътували цяла нощ и слава богу, пристигнахме в Чикаго доста преди сутрешните задръствания. Още беше тъмно, но слабото лилаво сияние на хоризонта вече оповестяваше появата на слънцето. Въпреки че бе твърде рано да се регистрираме в хотела, ние се отправихме към центъра, за да го намерим. Дрю искаше да паркира някъде колата и да оставим багажа си.
Цяла нощ не бях спала, за да му правя компания, и сега бях твърде изморена, за да се концентрирам върху каквото и да било. Ако не си вземех скоро дозата кофеин, вероятно нямаше да изкарам будна деня. Точно когато клепачите ми вече се спускаха, една зелена табела привлече вниманието ми. Изправих се рязко на седалката.
- Дрю, спри! „Старбъкс“!
Той подскочи, неволно изви волана наляво и колата поднесе леко в другата лента. В пет сутринта движението не беше много натоварено, но видях тревогата на лицето на брат ми.
- Стела, щяхме да се пребием - рече той и издиша треперливо, когато успешно върна колата в нашето платно. - Изкарах си ангелите!
- Извинявай - отвърнах, докато той паркираше до тротоара.
- За мен кафе, ти какво ще искаш?
- Едно обикновено кафе. Без сметана.
Сбърчих нос.
- Отвратително е така - казах, докато откопчавах колана си.
- То би трябвало така да се пие - обясни ми той и се облегна в седалката, готов да чака.
Ухилих му се, слязох от колата и тръгнах към заведението. Когато влязох вътре, над мен дрънна звънче и ме посрещна миризмата на прясно сварено кафе. Зад плота имаше само една служителка, жена на средна възраст с бухнала коса, която тъкмо вземаше поръчката на друг клиент.