- Защо? - Когато се смръщеше, между веждите му се появяваха две малки бръчици. Лицето му изразяваше пълна концентрация, сякаш се опитваше да разреши загадка.
- Защо ми харесва да снимам ли? - Отговорът ми прозвуча като въпрос, защото не бях съвсем сигурна какво ме пита.
Той се усмихна съвсем леко, но все пак това бе първата усмивка, която виждах на лицето му. То се озари от нея, а обикновено буреносно сивите очи сега изглеждаха сини.
- Да, знам - рече, взирайки се в мен, - но ми се струва, че означава нещо повече за теб. Като... - Замълча, опитваше да намери подходящите думи. - Трудно ми е да дам добър пример, но както хората винаги носят някакво бижу и не го свалят. Не е само аксесоар, а източник на сила. Знаеш какво имам предвид, нали? - Докато говореше, усукваше жиците на слушалките, които висяха на врата му.
Примигнах, напълно смаяна. От самото начало бях разбрала, че Алек е мълчалив наблюдател, човек, който забелязва всичко. Не бях разбрала обаче колко е проницателен. Предположението му беше много точно, затова реших, че заслужава обяснение.
- Запалих се по фотографията точно по времето, когато Кара се разболя - казах му аз, в опит да намеря място, откъдето да започна. - Трябваше да съм силна заради нея, но беше много трудно. В един ден бях нормално момиче, а на следващия сестра ми умираше. Всичко това ме извади от равновесие, нали разбираш? Направо се сринах, защото бях гневна, страхувах се и изпитвах още много чувства, които не можех да проумея, затова просто започнах да снимам постоянно, всичко. Но най-вече Кара. Сякаш се опитвах да запечатам всеки наш момент заедно, в случай че... - Замълчах, не исках да довършвам изречението. Но историята се изливаше от мен като фонтан и аз продължих: - Не знам. Предполагам, че ми беше по-лесно да се скрия зад обектива. Вече ми стана навик да го нося навсякъде и се чувствам странно без него.
Настъпи тишина. Алек ме гледаше особено, после осъзнах, че е тъжен. Вдигнах ръка към устата си, защото от нея изскочи тиха въздишка. Не исках да му казвам това. Сякаш думите сами излязоха, без да се усетя.
Но в очите на Алек не виждах съжалението, с което вече бях свикнала през последните години. Той ме гледаше с разбиране, сякаш беше очаквал това. Беше разрешил сам загадката.
- Благодаря ти - каза ми тихо и спокойно и аз разбрах, че няма да повдигне повече темата. - Може ли да ти задам още един въпрос? Уверявам те, че не е толкова личен.
- Добре - отвърнах и стиснах апарата.
- Ще ми изпратиш ли снимките от тази нощ? - Държеше листче, на което беше написал имейла си. - Бих искал да имам копия.
- О... - отпуснах леко ръце. Взех листчето от него и казах: - Разбира се. Ще ги прегледам и ще ти ги изпратя до края на седмицата.
Алек ме дари с първата си широка усмивка.
- Благодаря. Много ще се радвам.
- Стела? - Оливър надникна в кухнята и ми се усмихна. - Ето къде си била.
- Честити на сестра си рождения ден от мен - каза Алек и излезе, за да мога да се сбогувам с Оливър. Макар че не го познавах добре, реших, че е наистина страхотно момче.
- Ще ѝ предам. - После той си тръгна и останах сама с Оливър.
Мълчахме и се гледахме. Накрая той прибра един кичур зад ухото ми.
- Радвам се, че ни покрещя.
- Аз... какво? - Това беше странно и объркващо сбогуване.
- В асансьора - обясни той. - Така никога няма да те забравя, нали? - Отворих уста, но не знаех какво да кажа. Голяма буца беше заседнала в гърлото ми, затворих уста. - Ще ми дадеш ли телефона си? - попита той.
- Телефона ли? - попитах, но бръкнах да го извадя от джоба си.
Оливър го взе и започна да набира нещо.
- Това е моят номер. Моля те, не го продавай на таблоидите за баснословна сума - пошегува се той.
- Твоят номер? - Досега никое момче не ми беше давало номера си.
- Искам да ми се обадиш, става ли? - Той ми подаде телефона. - Обещаваш ли да ми позвъниш? - Кимнах, не можех да продумам. Оливър хвана ръцете ми, кожата му беше топла. Започна да описва с палец кръгчета по дланта ми, както беше правил, докато гледахме филма. - Господи, не знам как да се сбогувам с теб - въздъхна той.
- Тогава недей - отвърнах накрая, прегърнах го през кръста и го придърпах в прегръдка. Ръцете му плъзнаха по гърба ми и аз зарових лице в рамото му. Останахме дълго така, без да говорим, а после някой се прокашля зад нас. Обърнах се, видях брат ми на прага на кухнята и бързо се разделихме.
- Готова ли си, Стела? - попита Дрю.
- Да. - Макар че изобщо не бях готова. Когато се обърнах да тръгна след него, Оливър ме стисна за китката и ме дръпна назад.
- Помниш ли какво ти казах?
- Да продам номера ти за най-високата оферта?
- Моля те, обади се.