Докато си чаках реда, оглеждах момчето пред мен. Беше висок и слаб, вероятно на моята възраст, но не можех да съм сигурна, без да видя лицето му. Светлокафява чуплива коса стърчеше изпод прилепналата шапка. Носеше тясна бяла тениска, дизайнерски джинси и сиви гуменки: просто, но стилно. Не се сдържах и го огледах от глава до пети за втори път. Обикновено харесвам момчета с големи мускули и набола брада, но нещо в този ми се стори интересно. Изглеждаше някак арт и ми хареса.
- Два долара и деветдесет и пет цента. - Видях как момчето извади портфейл от джоба си, измъкна пет долара и ги подаде. След като му върна ресто, жената каза:
- Сега ще дойда. Трябва да донеса соево мляко от другия хладилник.
- Няма проблем - отвърна той и прибра рестото.
Жената изчезна през входа за служители и аз останах сама с момчето. Докато я чакаше, той потупваше с ръце по плота в ритъма на някаква песен. Прокашлях се, за да усети, че не е сам, той се обърна и най-сетне видя, че стоя зад него.
Усмихна ми се, това бе една от онези широки усмивки, придружени от сладки трапчинки, и аз го зяпнах като идиотка. Нещо в него ме поразяваше, сякаш го познавах отнякъде, което беше невъзможно, защото не се бяхме срещали. Докоснах по навик фотоапарата си и усмивката му помръкна. За миг и двамата застинахме, но после момчето някак успя да се усмихне отново и сякаш зачака да кажа нещо.
Не можех да издържам повече на този поглед и вдигнах глава към огромната дъска с менюто, която висеше над нас. Макар че вече знаех какво ще поръчам, внимателно изучавах наличностите. Определено трябваше да наемат още един човек. Момчето ме гледаше и аз се опитах да не му обръщам внимание.
- Е - рече той и най-сетне наруши тишината. - Много хубав апарат. Сигурно обичаш фотографията?
Подскочих при звука на гласа му. Момчето се облегна назад на плота и скръсти небрежно ръце на гърдите си.
- Ами благодаря - отвърнах. - Това е подранил подарък за рождения ми ден. И да, обичам я.
- По-конкретно?
- Най-много харесвам портретите - казах и се заиграх с капачката на обектива, отварях я, затварях я. - Но общо взето, снимам всичко.
- Защо точно портрети?
- Чувал ли си за Бианка Бридж? - Усетих как се усмихвам и не дочаках отговора му. - Тя е най-добрият фотограф на всички времена и прави невероятни снимки на хора от целия свят. Всъщност дойдох в Чикаго, за да видя галерията ѝ.
- Хм - той килна глава настрани. - Не съм я чувал. - Отблъсна се от плота и пристъпи към мен. Металната войнишка плочка на шията му отрази лъч светлина и заблещука. - Може ли да погледна? - попита и посочи апарата ми.
Стиснах апарата, колебаех се.
- Ами... - не знаех какво да кажа. Жената се дотътри от задната стаичка с кутия соево мляко в ръка и когато пак погледнах към момчето, видях, че е извило вежда, сякаш казваше: „Е?“, и кимнах. При други обстоятелства щях да откажа, но той беше някак очарователен и уверен. Освен това исках да се усмихне отново. Свалих каишката от врата си и му подадох апарата. Ръката му докосна моята и по кожата ми плъзнаха тръпки.
- Така ли? - рече той и ме снима. Не можах да се сдържа, ухилих се. Беше хванал апарата съвсем неправилно, личеше, че няма и представа как се прави.
- Не. - Посегнах да му помогна. - Вероятно ще трябва да го фокусираш. Дай, ще ти покажа. - Сложих ръка върху неговата и му показах как да върти обектива. Той ме погледна за миг и ръката ми замръзна. От толкова близо видях гъстите черни мигли, които обрамчваха тъмносини очи, и в стомаха ми запърхаха пеперуди.
Той вдигна камерата пред лицето си.
- Усмихни се! - Но аз се извърнах и косата скри лицето ми. - Какво има? Фотографката не обича да я снимат? - попита той и пак ме снима.
- Не съвсем. - Взех апарата, окачих го на шията си, хванах го с две ръце и въздъхнах тежко. - Определено предпочитам аз да гледам през обектива. - Фокусирах на лицето му за миг, но рязко се извърнах надясно и снимах служителката. Вдигнах апарата, за да види образа на екрана. - Най-добре е хората да не знаят, че ги снимаш. Така стават истински кадри. А истинското е най-красиво.
- А какво става, когато знаят, че ги снимаш? - Той се приближи още повече и макар че говореше едва чуто, аз долавях всяка дума.
Поех дълбоко дъх и преброих до три наум, за да събера кураж. После отстъпих назад и фокусирах върху него. Той се наведе към мен с невъзмутимо изражение, но така - с апарата между нас - не ми се струваше толкова притеснителен. Виждах само обект. Пръстът ми натисна копчето три пъти, а после свалих апарата, за да видим снимките. Определено ми беше ден за хубави снимки.
Накрая му отговорих:
- И те могат да бъдат красиви.