- Е, обади ли му се? - попита тя. Виждах, че едва се удържа да не натисне бутона за повикване.
- Не.
- О, господи, добре де, тогава, когато му се обадиш, ще ми разкажеш всичко. Мислиш ли, че ще е тъпо да му кажа „здрасти“? Знам, че не ме познава, но какво толкова. Нали знаете, че аз съм най-големият фен на „Хартбрейкърс“ - занарежда Кара.
- Разбира се, няма проблеми - отвърнах тихо.
Дрю усети смущението ми и промени темата, като пак се настани на масата с още една палачинка.
- Добре, да минем на нещо по-важно от един телефонен номер. Какво искате да правим на рождения си ден в петък?
Оформих с устни „Благодаря“, макар че това не го извиняваше.
За рождения ни ден исках да направим нещо съвсем просто, за да не се тревожим за Кара. Миналата година беше чудесно, защото прекарахме целия ден на плажа. Леля и чичо имаха къща на брега на океана в Северна Каролина и цялото семейство отидохме там със самолет и им гостувахме една седмица. Играхме на плажен волейбол и на фризби с братовчедите ни, Кара ни поощряваше отстрани, и плувахме в хладната вода. На закуска, обяд и вечеря ядяхме диня и пиехме лимонада. Когато мръкнеше, палехме огън на брега и печахме бонбони под успокояващия като приспивна песен шум на прибоя.
- Може да идем на кино - предложи Дрю и сви рамене.
- Това е много скучно - изскимтя Кара и започна да върти телефона ми на масата.
Бях съгласна с нея, но не можех да измисля нещо, което да е хем безопасно, хем вълнуващо.
- Може да е приятно - казах бавно. - Излезе ли вече онзи трилър?
- Не обичам трилъри - възрази Кара и се обърна към Дрю. - А ти нали каза, че вече няма да ходиш на кино с мен?
- Какво?
- О, вярно - изсумтях аз. - Забрави ли премиерата на „Здрач“?
- Господи! - Дрю зарови лице в шепите си. - Не ми припомняй.
Кара беше така развълнувана от появата на филма, че завлече Дрю на среднощна прожекция, но не това беше най-лошото. Беше се облякла като Алис, а него накара да се издокара като Едуард. След филма той срещнал тайфата си от училище - цялото му лице било покрито с блестяща пудра.
- Изглеждахме съвършено - заяви Кара, припомняше си с удоволствие събитието.
- Сложи ми пудра на лицето - каза Дрю подразнено. - Приличах на идиот.
- Точно затова денят беше различен, нали? Мисля, че имам ваша снимка на компютъра си.
- Добре, няма значение - измърмори Дрю. - Няма да ходим на кино.
ГЛАВА 9
Не очаквах обаждане. Всъщност замалко да забравя телефона си на кухненската маса, когато тръгнахме за болницата.
Беше минала седмица от приключението ми в Чикаго, цели седем дни, откакто с Оливър се сбогувахме. Татко си взе отпуск и прекарвахме повечето време свити на дивана в дневната, където гледахме стари филми, или седяхме в кухнята и играехме на карти. На рождения ни ден си направихме пикник в един парк наблизо и гледахме фойерверките за Четвърти юли. Е, не беше като на плажа в Северна Каролина, но пак беше хубаво.
Тогава Кара се върна в болницата, за да продължи лечението си, а моят живот отново се върна към скучната рутина, отпреди да се сблъскам с най-известната момчешка група в света.
Или поне аз така си мислех.
Днес тръгнах за болницата сама - Дрю беше в Минеаполис, за да се запише за семестъра. Кара задряма малко преди новините, но аз не смених канала. Започнах да преглеждам една от книгите, които мама беше взела от библиотеката за нея, и наострих уши. Една малка частица от мен искаше да чуе нещо за „Хартбрейкърс“ и Оливър.
Бях решила да не му се обаждам. Не че не исках, исках, но знаех, че нищо няма да излезе между нас. Той беше прочут музикант, а аз бях съвсем обикновена и скучна Стела. Бях получила своята нощ на Пепеляшка и не исках да съсипвам магията ѝ с разочарование. Като не му се обаждах, образно казано, аз затварях вратата пред Оливър Пери.
Но не се получаваше. Колкото и да се опитвах, не можех да спра да мисля за него и как се почувствах, когато ме целуна.
Когато телефонът ми иззвъня, книгата изхвърча от ръцете ми и падна на пода с пърхане на страници.
- Ало? - отвърнах тихо, защото не исках да събудя Кара. Хвърлих чантата си на креслото, за да разбере, че още съм тук, ако се събуди, и излязох от стаята, внимателно затваряйки вратата след себе си.
- Стела Самюълс ли е? - попита някакъв мъж.
- На телефона. - Болницата имаше фоайе за близките на пациентите и аз седнах на един протрит диван. С Дрю и Кара прекарвахме повече време тук, отколкото в нашата дневна.
- Скъпа! - възкликна мъжът и аз отдръпнах телефона от ухото си, за да не ме проглуши. - Толкова се радвам, че най-после говоря с теб.