- Да бъда навсякъде с тях? Постоянно ли? - Как щеше да стане това, по дяволите? „Хартбрейкърс“ бяха всеки ден в нов град.
- Да, разбира се. Ще си с нас на турнето. Никога не съм правил подобно нещо, затова и двамата ще се учим в движение, но наистина мисля, че този подход ще е успешен. Какво ще кажеш? Предложението интересува ли те?
Поех дълбоко дъх.
- Малко е смайващо.
- Напълно разбираемо - рече бързо Пол. - Засипах те с информация и съм сигурен, че ти трябва време. Защо не помислиш няколко дни и после да се чуем?
- Това е добра идея.
Пол ми даде номера си, в случай че имам въпроси, и се разбрахме да се чуем в края на седмицата. След като затворих, се отпуснах към облегалката на дивана.
Главата ми се маеше. Току-що бях получила шанса на живота си, точно работата, за която бих убила. Устните ми се извиха сами в усмивка.
- Стела, професионален фотограф - казах аз. Изсмях се на тези думи, но когато ги произнесох на глас, вече ми се струваха по-истински. Някой искаше да ме наеме като фотограф. Не, не някой. А рекламният агент на „Хартбрейкърс“ искаше да ме наеме. - О, господи, трябва да кажа на Кара!
Скочих, пъхнах телефона в джоба си и излязох от фоайето. Когато тръгнах по коридорите, се чувствах някак по-висока, по-едра, по-силна - готова да се справя с всичко. Но това чувство не трая дълго.
Когато стигнах до стаята на Кара, спрях. Преди месеци бяхме украсили вратата с наши снимки. Беше колаж още от детството: Дрю, Кара и аз с еднакви бебешки дрешки, първият ден в детската градина, ние тримата пред замъка на Пепеляшка в Дисниленд, ние тримата чакаме на спирката пред гимназията. Докато ги гледах, ме обземаше ужас.
Отдавна чаках такава възможност, шанс да бъда себе си, и тази работа беше повече, отколкото някога бях мечтала, но сега вълнението бе заменено от парализиращ студ, който бавно се изливаше от главата ми към краката. Не знаех защо изведнъж се почувствах толкова ужасно, но не можех да позволя на Кара да види, че съм разстроена. Преди да говоря с нея, трябваше да обмисля предложението на Пол.
Избърсах с ръкав сълзите в очите си и отворих вратата. Кара беше будна и седеше в леглото.
- Къде изчезна? - попита ме тя.
- Във фоайето. Мама се обади. - Насилената усмивка на лицето ми потрепна, надявах се да не е забелязала.
- Наред ли е всичко? - попита ме тя и ме изгледа с присвити очи.
- Аха - отвърнах възможно най-ведро. - Защо да не е?
- Защото ме лъжеш.
- Какво? Не е вярно! - отвърнах бързо, но усетих, че се изчервявам. - Защо ще те лъжа?
- Ами защото току-що говорих с мама по телефона И знам, че не си говорила с нея - каза Кара и скръсти ръце. - Така че аз не знам защо, Стела. Ти ми кажи.
По дяволите! Усетих остра болка в гърлото си, която се засилваше с всяка секунда и ми стана трудно да преглъщам. Какво щях да кажа на Кара сега? Тя нямащо да се откаже. А щом научеше истината, аз нямаше да имам възможност да премисля всичко. Кара щеше да иска - не, тя щеше да настоява да приема работата.
- Кара - отвърнах аз и си поех треперливо дъх. - Може ли да не говорим сега за това?
- Е, ако ми го беше казала в самото начало, сигурно, но ти ме излъга, Стела. И единственото логично обяснение, което мога да измисля, е, че не искаш да ми кажеш нещо - рече тя, ноздрите ѝ потрепваха. После добави малко по-спокойно: - Какво толкова лошо може да е станало, че те е страх да го споделиш с мен?
В този момент тя звучеше така обезсърчена и посърнала, че усетих как цялата енергия изтича от мен. Стоварих се в креслото и се предадох.
- Днес ми се обади рекламният агент на „Хартбрейкърс“ - казах аз, взирах се в ръцете си, които стисках в скута си. - Предложи ми работа като фотограф на групата.
Отначало Кара не каза нищо, но после избухна:
- Стига бе! Сериозно ли? Това е невероятно, Стела. Това е идеалната работа за теб и.... - Замълча. - Чакай. Не изглеждаш щастлива. Защо не изглеждаш щастлива?
Нямах правдоподобно обяснение. Тя беше права - трябваше да съм на седмото небе. Но аз знаех само, че когато си позволявах да си представя колко невероятно ще е да съм с групата и да превърна хобито си в потенциална кариера, ме обземаше ужасно чувство и стомахът ми се превръщаше в ледена топка.
Точно тогава ми хрумна, че не исках да кажа на Кара за работата не защото трябваше да помисля, а защото вече бях взела решение. Протяжна въздишка изскочи от устата ми и ръцете ми увиснаха.
- Защото - казах накрая, - не мисля, че ще приема.
Кара примигна.
- Ти луда ли си? - възкликна след малко и се отдръпна назад, сякаш бях казала нещо непростимо. - Ти обичаш фотографията.