- Ще трябва да тръгна с групата на турне, а не мога да го направя - поклатих глава. Не знам защо, но усещах пърхането на тревога в гърдите си всеки път щом помислех за заминаване. - Ти си още в средата на лечението и...
- Да не си посмяла да довършиш това изречение - каза Кара със страховит глас. Настроението ѝ се промени стряскащо и аз се отдръпнах, когато тя ми се озъби.
- Какво? - попитах малко пискливо. - Защо откачи?
- Правиш го заради мен.
- Разбира се, че не - опитах аз да я успокоя. - Просто имам приоритети. В това няма нищо лошо.
- Приоритети, значи? - сопна се тя. - Стела, ти поставяш целия си живот на пауза.
- Мисля, че малко драматизираш.
- Така ли? - Тя вдигна ръце във въздуха. - Тогава защо се отказа да учиш?
Аз изсумтях.
- Нали не очакваше да си тръгна, когато ти пак си болна?
- Дрю го направи.
- При него е различно и ти го знаеш - казах аз и вдигнах за миг поглед към нея. - Той е само на час и половина път от тук. Аз ще съм в друг щат и няма да мога да ви виждам.
Главата ѝ клюмна и тя затвори очи, сякаш за да се овладее. Три дълги секунди изминаха, преди да ме погледне отново.
- Това наистина ли е толкова страшно? - попита ме тя почти шепнешком.
Почувствах стягане в гърдите.
- А за теб... а за теб не е ли страшно? - Наистина ли нямаше нищо против да замина?
- Не, не е - отвърна тя. - Имам новини за теб, Стели. Невинаги ще бъдем заедно и трябва да спреш да се държиш така. Само при мисълта, че ще пропуснеш такава невероятна възможност заради мен... - Тя поклати глава. - Нямам думи.
- Но трябва да ме разбереш, ако замина и нещо се случи...
- Спри! - извика Кара. - Ти не ме слушаш. Прави каквото искаш, но ако откажеш тази работа и после съжаляваш, сама ще си си виновна. Не мисля повече да съм ти извинение.
- Кара, моля те, не се дръж така. - Исках да я моля, да падна на колене и да я накарам да разбере, че не мога да го направя. Дори само като си помислех за това, се чувствах ужасно.
- Може ли да си тръгнеш? - каза тя и се извърна от мен. - Искам да остана сама.
Взирах се в нея, опитвах се да разбера как всичко се обърка така.
- Да, разбира се - казах накрая, гласът ми трепереше.
Взех си чантата и си тръгнах.
ГЛАВА 10
Нищо не можеше да заглуши натежалия от гняв глас на Кара в главата ми, но писъкът на вокала на „Байоник Боун“, Фреди К., който се носеше от уредбата ми, почти успяваше. Откакто си тръгнах от болницата, не спирах да мисля за скандала ни.
- СТЕЛА!
Долових движение с периферното си зрение, вдигнах поглед и видях Дрю. Той стоеше на прага на стаята ми и махаше с ръце, за да привлече вниманието ми. Изглеждаше вбесен и се зачудих откога ли стои там.
- Какво? - надвиках аз музиката. Дрю раздвижи устни, явно каза нещо, но не го разбрах. - Какво?
Той извъртя очи, втурна се през стаята, натисна един бутон на уредбата и пресече Фреди К. насред писък.
- Защо слушаш това нещо? - попита той, изкриви лице и завъртя пръст в ухото си.
Седях с кръстосани крака на пода, пред мен на килима бяха пръснати снимки отпреди година. Когато се преместихме в Рочестър, бях натъпкала всичко в кутии и сега ги подреждах по дати, за да се разсея.
- Успокоява ме - отвърнах, без да вдигам поглед от снимките. - Как беше в колежа?
- Забавно. Обиколих кампуса, взех си програмата. Такива неща - каза Дрю. - Ами ти? Как мина твоят ден?
Гърбът ми се скова.
- Добре. - Взех друга снимка и се вгледах в нея, за да не забележи смущението ми. - Нищо особено, обядвах с мама. Гледах Нетфликс.
- Стела, отбих се в болницата, преди да се прибера.
- О... - Оставих снимката на купчината с черно-белите и въздъхнах. - И тя ти е казала всичко?
Дрю скръсти ръце и се облегна на скрина ми.
- Абсолютно всичко.
- Значи, си дошъл да ми се караш? - Когато реших да се откажа от университета, Дрю ясно изрази неодобрението си. И ми го напомняше при всяка възможност, а аз имах чувството, че такава пак се е появила.
- Защо да ти се карам?
- Не знам - свих рамене. - Защото мислиш, че съм глупава?
- Не мисля, че си глупава, Ракетке.
- Но? - При Дрю винаги имаше „но“.
- Това те прави щастлива - посочи колекцията от снимки на пода. - Опитвам се да разбера защо би отказала работа, в която ще правиш онова, което обичаш.
Не му отговорих, поне не това, което искаше да чуе, и сведох очи.
- По-важно е да съм тук с Кара.
- Не - отвърна той така решително, че аз го погледнах. Отдръпна се от скрина и клекна до мен. - Не казвам, че Кара не е важна, но забрави за нея за секунда. Представи си, че не е болна. Би ли отказала работата?
Въпросът се стовари върху мен и аз затворих очи, сякаш за да избегна отговора.
- Защо това да има значение?