- Защото си задаваш грешните въпроси.
- Нима? - Отворих рязко очи. - И какви въпроси би трябвало да си задавам, Дрю?
- Запитай се от какво се страхуваш.
Притиснах длани към лицето си и поклатих глава.
- Как очакваш да отговоря на това?
- Трябва да приемеш работата. Иначе никога няма да разбереш. - Стисна рамото ми и ме остави насаме с мислите ми.
* * *
Погледнах будилника и изстенах:
- О, стига бе!
Сграбчих възглавницата, бухнах я и се обърнах на другата страна в опит да намеря удобно положение. Минаваше полунощ и аз се опитвах да заспя, но умът ми работеше на пълни обороти и не ми позволяваше.
След скандала бях видяла Кара само веднъж. Отидох в болницата на сутринта, за да се опитам да изгладя нещата, но тя отказа да говори с мен, „освен ако - каза ми - не си дошла да ми съобщиш, че приемаш предложението на Пол“. Всъщност беше толкова бясна, че заплаши да не ми проговори отново, докато не приема работата. Не я бях приела, но и не я бях отказала. Въпреки това тя ме изгони.
Три дни по-късно още не знаех какво да направя. Трябваше просто да избера и макар че не бях нерешителен човек, всеки опит се оказваше неуспешен. За мен решенията винаги бяха прости: да или не, черно или бяло, пепси или кока-кола. Може би защото бях импулсивна, хвърлях се с главата напред и слушах сърцето си. Но какво трябваше да направя, когато сърцето ми искаше две напълно противоположни неща?
Запитай се от какво се страхуваш.
Въпросът на Дрю плаваше из главата ми и колкото и да се опитвах да го потопя, той не искаше да потъне, а се носеше по бурната повърхност на мислите ми с яростна решителност.
- По дяволите! - Отхвърлих завивката, когато осъзнах, че няма да заспя. Станах от леглото и стъпих на нещо остро - вероятно фиба - и от устата ми се изля доста цветиста реч.
Стаята ми се беше превърнала в кочина за последните три дни и това ме тормозеше. Включих лампата, примижах, докато очите ми свикнат със светлината, и почнах да подреждам напосоки. Колекцията ми с дискове, които обикновено живееха на купчина до уредбата, беше разпиляна по бюрото - бях ги разхвърляла, докато търсех „Байоник Боун“ вечерта. Отне ми няколко минути да ги подредя, както ми харесваше, най-любимите - най-отгоре, а после минах към дрехите. Скринът ми сякаш беше повърнал на пода. Не знаех кое е мръсно, затова помирисвах всяка дреха, сгъвах чистите и хвърлях останалите в коша за пране.
Действах трескаво, стрелках се из стаята като играчка на пружина, която всеки момент ще изгуби тяга. Когато най-сетне изразходвах гнева си, по челото ми имаше пот, а стаята беше добила нормалния си вид.
- Стела? - Дрю отвори вратата на стаята ми, примигвайки на светлината. Не си направи труда да прикрие прозявката си. - Какви ги вършиш?
- Нищо. Събудих ли те? - Погледнах пак часовника. Беше два и седемнайсет.
Той кимна.
- Блъскаше чекмеджета и други неща.
- Извинявай. Заех се с предизвикано от безсъние почистване.
- Ужас. Мислех си дали... - Замълча и вдигна вежда. - Стела, да не си... събираш багажа?
- Багажа ли? - повторих смръщена. - Не. - После погледнах към леглото си и видях каквото бе видял и той.
На него имаше пет спретнати купчинки с най-необходимите дрехи: тениски, панталони, бельо и т.н.; в чантата на апарата бяха прибрани всички приставки, а той лежеше до нея; цветна колекция от сенки за очи и червила бе събрана в чантичката ми за грим на бели и черни райета; и накрая имаше торбичка, пълна с любимите ми бонбони. Сега ми трябваше само куфар.
- Ами аз... - Направо онемях, докато стоях там и усещах как сърцето ми блъска в гърдите. Как го бях направила, без да се усетя?
Дрю забеляза рязката промяна в настроението ми и пристъпи към мен.
- Хей, всичко е наред - рече той бързо и вдигна ръка. - Нямах нищо предвид. Просто ми стана любопитно.
- Не, не е наред - възкликнах аз и посочих нещата на леглото. - Как ще е наред, когато дори не съм осъзнала, че го правя? Не съм наред с главата, Дрю. Колкото повече се опитвам да взема решение, толкова повече се притеснявам и вече буквално усещам как сърцето ми бумти.
- Съжалявам - каза той и ме прегърна. - Просто дишай дълбоко.
Послушах го. Започнах да вдишвам и да издишвам. Първите няколко пъти бяха треперливи и изминаха минути, докато се успокоя. Притисках глава към гърдите му и чувах ритъма на сърцето му - концентрирах се върху него.
Накрая събрах кураж да измърморя в тениската му:
- Как изобщо ще го направя?
- Кое? - попита той и се отдръпна, за да ме погледне.
- Как ще си тръгна? Ще остана сама.
Дрю килна глава, сякаш не можеше да ме разбере, и аз се извърнах. Бях пропуснала един чорап, взех го изпод леглото и се концентрирах върху него. Дрю вероятно ме мислеше за глупачка, защото кой осемнайсетгодишен се страхува да напусне дома си?