- Знаеш ли - каза той, седна на леглото и ме дръпна към себе си. - И аз съм притеснен.
Преглътнах и го погледнах.
- Така ли?
- Да, за колежа.
- Наистина ли? - За какво имаше да се притеснява той? Щеше да е на час път от дома и щеше да се прибира всеки уикенд.
- Как иначе? Ами ако се окаже, че не съм достатъчно умен, или съквартирантът ми е някоя откачалка? И какво ще стане, ако не си намеря приятели и ме мъчи носталгия по дома?
- Тогава не отивай - казах аз, макар да знаех, че е смешно.
Дрю се засмя.
- Радвам се, че ще ида. Притесненията са част от преживяването. Просто трябва да вярваш, че ще е хубаво и ще си струва.
Това имаше смисъл, но някак все още не ме устройваше.
- Много се развълнувах, когато Пол се обади, но после си помислих, че ще трябва да се разделя с теб и с Кара, и се паникьосах. Винаги сме били заедно.
Дрю се усмихна.
- Тримата мускетари.
- Точно.
- Пак ще сме заедно - каза той и блъсна рамото си в моето. - Това, че ще сме на различни места, нищо не променя.
- Знам. - Взирах се право пред себе си.
- Дори да идеш на Луната. - Той вдигна кутре. - Обещавам.
Дрю беше прав. Притеснението ми да напусна дома беше само това - притеснение. Сигурно можех да се оправя с него, ако не беше ужасното усещане, от което не можех да се отърся.
Беше нещо подобно: Стоя на брега и гледам океана. Всичко е малко познато, може би защото си спомням брега на Северна Каролина. Слънцето ме огрява и колкото повече се потя, толкова повече искам да се съблека и да се гмурна. Но навсякъде по плажа има табели с предупреждения за мъртви течения. Да, водата изглежда съвсем спокойна, но макар че не мога да я видя, опасността е под повърхността, дебне и чака да ме отнесе.
Ето така се чувствах при мисълта да приема пpeдложението на Пол; не можех да разбера съвсем какво ме тревожи толкова много - това беше мъртва зона, опасност под спокойната вода. Но знаех, че е там, и се страхувах, че ще се удавя в нея. Но пък да приемеш работа като фотограф не можеше да се сравни с плуването в опасни води. Нямаше да умра, ако направех нещо за себе си.
Все се питах от какво се страхувам, но всеки път не успявах да го видя. И това бе почти толкова плашещо, колкото и мисълта да замина. Дори ми беше трудно да мисля за него, така че оставаше само едно - да последвам съвета на брат си. Защото, ако не приемех работата, никога нямаше да разбера дали наистина нещо се спотайва под повърхността.
ГЛАВА 11
Нямах представа как изглежда Пол. Бяхме говорили само два пъти по телефона: първия път, когато се обади с предложението, и втория - когато приех. Въпреки това го познах веднага щом влязох във фоайето на хотела. Седеше в едно от многобройните кресла и говореше оживено по телефона. Косата му беше тъмночервена и беше облечен със зелена риза и въпреки това, колкото и да е невероятно, цветовете не се биеха. Познах го по начина, по който се усмихваше и размахваше ръка; някак тези маниери си пасваха с гласа от телефонните разговори.
Когато се приближих, той сигурно също ме позна, защото очите му светнаха и затвори телефона.
- Стела, скъпа - възкликна Пол и стана да ме поздрави. - Толкова се радвам, че най-после се срещаме.
- Аз също. - Оставих куфара си. - Много се вълнувам.
- Прекрасно, прекрасно - каза той и плесна с ръце. - Трябва да си поговорим за много неща, но сигурно умираш от глад след полета. Защо не идем да хапнем? - посочи той към ресторанта на хотела.
Бях твърде нервна, за да закуся, а фъстъците в самолета бяха стари и гранясали, затова ги оставих на масичката, за да ги изхвърли стюардесата. Сега стомахът ми протестираше.
- Би било чудесно.
Бързо ни настаниха и след като погледнах менюто, реших да си взема закуска за обяд. Поръчах чинии с бъркани яйца, бекон, препечени филийки и голяма чаша портокалов сок, а Пол си взе пилешка супа. Начевах последната филийка, когато той избута купата и извади папка от куфарчето си. На нея с големи букви беше изписано името ми.
- Да видим какво има тук - каза той.
Вътре имаше документи, в които бяха описани професионалните ми задължения. Пол ми беше изпратил информация по имейла преди няколко дни, но отново я повтори, за да е сигурен, че всичко е наред. Трябваше да изчета документите и да се подпиша на пунктираните линии. Когато приключихме, беше почти девет и аз едва си държах очите отворени. Денят бе изморителен.
- Извинявай, че те задържах толкова дълго - каза той, докато събираше всичко в папката. - Но вече се оправихме със скучната част и можеш да се концентрираш върху забавната. Вълнуваш ли се за утре?