- Всъщност съм малко притеснена - признах аз.
Не беше официален работен ден, но Пол беше уредил да съм с групата. Искаше да видя един техен ден на турне. Дори не беше нужно да снимам, ако не искам, трябваше само да отида навреме и да бъда с тях. Все пак стомахът ми се свиваше.
Да, бях решила да приема работата, но все още се притеснявах да започна нещо ново без Кара и Дрю. Освен това Оливър щеше да е там. Как ли щеше да се държи? При мисълта, че ще го видя на сутринта, храната, която току-що бях изяла, се разбунтува в стомаха ми.
- Не се тревожи - каза ми Пол. - Доколкото познавам момчетата, ще те накарат да се почувстваш като у дома си.
Това не ми прозвуча много успокоително - притеснявах се именно заради един от тях. Не знаех как да реагирам, затова се усмихнах и казах:
- Не се съмнявам.
След това Пол ми даде необходимата информация, да се регистрирам в хотела, и след двайсет минути вече отварях вратата на стаята си. Включих осветлението, пуснах куфара и изритах с въздишка обувките си. Краката ме боляха и бях ужасно изморена, но исках да се приготвя за сутринта. Затова макар че леглото ме зовеше, аз се принудих да се изкъпя набързо и разопаковах дрехите си. Апаратът не ми трябваше, но все пак го извадих - нямаше да ходя никъде без него. Едва тогава, след като два пъти проверих будилника, си легнах.
Всеки мускул ме болеше от дългото пътуване и си мислех, че ще заспя веднага, но вместо това се взирах в тавана. Бях сама, нямаше какво да ме разсейва и не можех да спра да мисля, да се въртя и да се притеснявам, защото утре щях да видя Оливър отново.
В Чикаго, когато пътищата ни се пресякоха, прекарах една вълнуваща нощ с него. Беше замайващо и така неочаквано, че бях на седмото небе. После се разделихме, както знаех, че ще стане, и на сутринта вече не виждах звезди. Бях малко тъжна, особено когато се питах какво ли би било, ако Оливър беше обикновено момче и се бяхме срещнали при други обстоятелства, но не възнамерявах да храня нереалистични надежди - и двамата щяхме да тръгнем по своя път. Не знаех дали ще се разстрои, че не му се обаждам, но трябваше да направя най-доброто за себе си.
Сега, по някаква комична игра на съдбата, пътят ми отново се пресичаше с неговия. Щяхме да прекараме заедно следващите два месеца и нямах представа какво да очаквам. Дали щеше да е като преди, или моментите ни заедно бяха вълнуващи само защото знаехме, че няма да траят дълго?
Така или иначе, скоро щях да разбера.
Подраних точно с две минути. Пол ми беше казал, че ще се срещне с групата в шест, и когато излязох от асансьора, телефонът ми показваше шест без две минути. Исках да ида поне с десет минути по-рано първия си ден, но се преобличах два пъти.
Всички с всичкия си още спяха, затова фоайето бе относително празно. По-точно, в него имаше трима души - рецепционистът, който пишеше нещо на компютъра, един портиер изпразваше кошчетата за боклук, а една жена четеше на дивана, където вечерта бе седял Пол.
Нямаше никой от „Хартбрейкърс“ или от техния антураж, празният ми стомах се сви. Знаех, че е глупаво, но се притесних да не съм объркала часа и вече да са заминали. Пак си погледнах телефона - точно шест. Поеми малко кофеин и се успокой, казах си и тръгнах да закуся. Вероятно просто закъсняваха.
Щом влязох в малката зала до фоайето, започнах да въртя камъчето на носа си и да си поемам дълбоко дъх. В другия край имаше маса със сервирани банички, зърнена закуска, твърдо сварени яйце и кошничка с различни плодове. Насочих се право към кафе машината. Бях така концентрирана върху кафето, че не забелязах кой седи на една от масите зад мен. Когато се обърнах, едва не изтървах чашата.
Четеше нещо на телефона си. До него имаше чиния с недокосната поничка с глазура и чаша с капак, от която на конец висеше етикетче на чаена торбичка. Чупливата му коса беше по-рошава от преди, сякаш не се беше сресал, и под очите му имаше тъмни сенки.
- Олив... - Гласът ме предаде и аз се прокашлях, за да опитам отново: - Оливър.
Той вдигна глава. Примигна няколко пъти и отвори леко уста, сякаш не беше съвсем сигурен какво вижда. След три дълги секунди стана от масата.
- Стела, здравей!
- Здрасти - отвърнах и се усмихнах несигурно. Той също се усмихна и започна да прокарва металната войнишка плочка по брадичката си.
- Радвам се да те видя. - И тогава, преди да се усетя, той ме прегърна. Това беше най-бързата прегръдка в света, но все пак ме накара да се усмихна.
- Да, аз също.
Преди да измислим какво още да кажем, някой извиква името ми - или по-точно негова много странна версия.