- Ей, Стела-Барабела! - извика Джей Джей. Лесно го забелязах в празната зала, размахваше ръце, сякаш да привлече вниманието ми. - Най-сетне си тук!
До него стоеше Зандър, червеникаворусата му коса беше сплескана на тила - в стил, който брат ми наричаше „синдром на възглавницата“. Той се прозя, свали очилата и потърка очите си.
- Здрасти, момчета - казах аз. Джей Джей се приближи, сграбчи ме в прегръдка и ме отлепи от земята. Нe можах да не се засмея - това приятелско посрещане донякъде успокои нервите ми.
- Харесва ли ти прякорът, който ти измислих? - попита той. - Сега си вече почетен член на бандата, трябва ти прякор.
- Ами малко е дълъг - отвърнах аз.
- Да, предполагах, че това ще се окаже проблем - рече той и поклати глава. - Добре, тогава само Барабела.
- Откога имаме прякори? - попита Оливър, преди да кажа на Джей Джей, че предпочитам да ме нарича Стела. Единствените, които ме наричаха с галени имена, бяха Кара и Дрю, а аз не исках да потъвам още отсега в носталгия по дома.
- От винаги - каза Джей Джей и се ухили.
- И как така аз нямам?
- Напротив, имаш много. Тлъстия Малоун и Тъпото копеле са ми най-любими, но има и други: Лайнян бургер, Загубеняка и Посеркото - каза Джей Джей; раменете на Зандър се разтресоха, явно опитваше сдържи смеха си.
- Да не забравиш Кретена - добави Алек, който се материализира зад него. Едва не се задавих, когато чух гласа му, не бях чувала Алек да обижда някое от момчетата, но Оливър остана невъзмутим и му показа среден пръст. - Къртни ни чака - продължи Алек, като посочи с палец през рамо. - Трябва да вървим.
Оливър грабна чая си от масата, а Джей Джей отнесе недокоснатата му поничка и всички последвахме Алек към фоайето.
- Стела! - възкликна Пол, когато ме видя. Стоеше до въртящите се врати с висока руса жена, мениджъра на групата. - Вече си тук, прекрасно. Искам да те запозная с един човек. Стела, запознай се с Къртни. Тя е много красивият и много отруден мениджър на „Хартбрейкърс“. Къртни, това е Стела. Новият фотограф, наех я да води блога, за който ти говорих.
Къртни се обърна и вдигна вежди, щом ме видя.
- Аз те познавам - каза тя с усмивка.
- Вече сте се срещали? - попита Пол.
- В Чикаго, но не мисля, че ни запознаха подобаващо. - Къртни стисна под мишница клипборда, който държеше, и подаде ръка. - Аз съм Къртни Стилър, майка по заместване на момчетата.
- Приятно ми е - отвърнах и стиснах ръката ѝ.
- И на мен - каза тя и се върна към работата. - Това ли е всичко, Пол? Ще се погрижа добре за Стела днес, но наистина трябва да тръгваме.
- Добре - отговори той, - аз дойдох само да ви запозная. Имам среща след петнайсет минути. Стела, обади ми се, ако се нуждаеш от нещо. Момчета, дръжте се добре с моето момиче, иначе...
- Обиждаш ме, Пол - каза Джей Джей, натъпка остатъка от поничката в устата си и сложи ръка на сърцето си. По устните му остана малко от глазурата и той бързо я облиза. - Кога не съм се държал добре?
Пол го изгледа, но телефонът му иззвъня и той изчезна.
- Добре, откачалки - каза Къртни. - Да вървим. Момчетата замърмориха в протест, но тръгнаха редом с нея. Бях много впечатлена - тази жена командваше като истински сержант. Изведе бързо всички навън, после се качихме в един голям седан, който чакаше до тротоара. Аз се качих последна и бяха останали само две свободни места: едно до Оливър в другия край на колата, и едно до вратата. Колата вече потегляше и взе решението вместо мен; тръшнах се на мястото до Зандър.
- Закуска - каза Къртни и извади четири банана от голямата си чанта. Погледна ме извинително: - Извинявай, Стела. Напълно забравих, че ще си с нас днес.
- Няма проблеми - махнах аз с ръка. - И без това не закусвам.
- Това не е полезно за теб - каза Зандър, докато внимателно белеше банана. - Закуската отключва метаболизма.
- Усвен ши й вкушна - каза Джей Джей, който беше натъпкал половината банан в устата си.
Къртни веднага започна да чете графика им за деня. Опитах да я слушам внимателно, но усещах единствено, че Оливър ме гледа. Когато колата спря на едно кръстовище, той се надигна.
- Мръдни се - каза на Зандър и се напъха между нас. Щом закопча колана, ми даде своя банан. - Вземи, кой знае кога ще обядваме. Може да ти потрябва.
- Ами ти?
Той сви рамене.
- Аз не съм голям фен на калия. Ще се оправя.
- Добре, благодаря. - Прибрах плода в чантата на апарата, където нямаше да се смачка, и опитах да сдържа усмивката си. Знаех, че е само плод, но имах чувството, че е някакъв знак за това, което предстои, сякаш означаваше, че ни е било писано да бъдем заедно не само една нощ.
- ...след интервюто в радиото, отиваме в другия край на града за саундчек. Ако си спомням добре, там ще са победителите от едно състезание, които ще ви слушат, затова ще трябва да ги поздравите набързо! После отивате право в гримьорните. Концертът започва в девет. Забравих ли нещо?