Устните му потрепнаха в усмивка, но преди да каже нещо, жената беше готова с поръчката му.
- Ето, кафе лате със соево мляко - рече тя и му подаде чашата. - Ей там има захар, ако желаете.
- Благодаря - каза той, но не поглеждаше към нея. Взираше се в мен, когато посегна да вземе чашата. Накрая, след три дълги секунди, се обърна и тръгна към захарта и бъркалките.
- Извинете, че се забавих - продължи жената. - Какво ще обичате? - Втренчих се в нея с леко отворена уста. Напълно бях забравила защо изобщо съм в „Старбъкс“. - Скъпа?
- А, да - рекох и прибрах един кичур зад ухото си. - Ами може ли едно дълго черно кафе и голямо лешниково капучино.
- Нещо друго?
- Не, благодаря.
Тя натисна няколко бутона на касата.
- Добре, осем долара и деветдесет и осем цента.
Извадих портмонето от чантата си и затърсих десетачка.
- Знам, че имах някъде... - мърморих си. Не исках да тичам до колата - щеше да е ужасно смущаващо - но намерих само кредитната карта, а ми бе позволено да я използвам само в краен случай.
- Аз плащам. - Момчето плесна двайсетачка на плота и ми смигна. Преплетох пръсти, докато гледах ту него, ту парите, и картата се изплъзна от ръката ми.
- По дяволите! - Понечих да я взема, но той ме изпревари - наведе се и я вдигна от пода. Преобърна я в ръката си, погледна името и ми я подаде.
- Заповядай.
- Благодаря.
- Радвам се, че се запознахме Стела Самюълс. - Лека усмивка изкриви ъгълчето на устата му, докато изричаше името ми. - Забавлявай се в галерията днес. - После се обърна и излезе. Аз стоях като истукан и гледах как вратата се затваря след него.
- Ето, скъпа. Едно дълго кафе и едно голямо лешниково капучино. - Жената плъзна напитките по плота към мен. - Приятелят ти си остави рестото. Искаш ли го?
- Задръжте го - отвърнах, без да я поглеждам.
Грабнах чашите и хукнах към вратата да попитам момчето за името му, но когато излязох на тротоара, не го видях никъде.
- Защо се забави толкова? - оплака се Дрю, когато най-сетне се тръшнах на седалката си.
- Ами нали знаеш, соево мляко, фотоапарат - задърдорих аз. Още мислех за момчето.
Дрю се задави с кафето.
- Заляла си новия си апарат със соево мляко?
- А? - Концентрирах се върху него и осъзнах какво ме пита: - О, не, нищо, нищо.
Брат ми ме гледа още малко, преди да поклати глава.
- Изпий си кофеина. Имаш нужда.
* * *
- Беше невероятно! - възкликнах аз, когато с Дрю излязохме от галерията на Бианка.
За разлика от сутринта, кипях от енергия, достатъчна да прехвърча петте пресечки до радиото, където щяха да дават автографи.
- Е, вероятно не бих избрал точно тази дума - рече той.
- Стига де - блъснах го с рамо. - Не се ли чувстваш вдъхновен?
- Не съвсем. Просто цяла сутрин зяпахме снимки на стена.
Този разговор ми беше познат. Вече бях водила такива с всеки член на моето семейство, когато им показвах новите творби на Бианка и бях запленена. Никой не ги харесваше толкова и аз се научих да не обръщам внимание на липсата им на интерес. Мама все обвиняваше сестра си, леля Доун, за моята така наречена „артистична арогантност“, иначе казано, когато съм се прехласвала снобски по някоя снимка и съм се опитвала да обясня идеята зад нея.
Леля Доун е една от онези изискани дами от Източния бряг, които пият мартини като вода и купуват произведения на изкуството само ако в цената им има много нули. Веднъж, когато бях на дванайсет, тя ме заведе на един артаукцион в Ню Йорк. Три часа бродихме сред изложените произведения и тя ме научи кои картини са класни и кои не са, умение, без което едно дванайсетгодишно дете спокойно можеше да мине. Разбира се, нейното понятие за качество бе много по-различно от моето. За нея беше важно кой е авторът, а не обектът, докато аз предпочитах черно-белите фотографии, изложени в дъното на галерията. На всяка от тях имаше различни хора и аз се чудех кои ли са и какво си мислят.
- Но всяка снимка означава нещо - казах аз и се обърнах към Дрю. Знаех, че няма да разбере, но това не пречеше да продължа да се надявам. Не бях сноб по отношение на изкуството като леля Доун или както мама си мислеше; просто много обичах фотографията. А мама можеше да търси причината за това само в едно: в не съвсем обичайните ми гимназиални години.
Когато Кара се разболя, мама направи всичко възможно за нас с Дрю животът да продължи нормално. Но лечението на Кара беше дълго и мъчително, а ние тримата не обичахме да сме разделени, не и когато положението е толкова сериозно. Когато дойде втората година в гимназията, с Дрю прекарвахме повече време в болницата, отколкото в училище. Умолявахме мама да минем на домашно обучение, или както аз го наричах - болнично обучение, за да можем да бъдем с Кара и все пак да получим образование. Накрая тя се съгласи и ние не се върнахме вече в училище.