- Не казвам, че не бих го направил, но по принцип не ходя на срещи - отвърна той. - Много е трудно, защото постоянно пътуваме.
- Значи, в живота ти няма някое специално момиче? - Оливър замълча и пое дълбоко дъх. Усетих как Джей Джей погледна за миг към мен, затова бързо сведох очи към телефона си, сякаш чета съобщение. - Оливър? - настоя Кели и аз пак вдигнах глава.
Той отметна назад косата си и се усмихна дяволито.
- Може и да има - каза и сърцето ми запърха като колибри, леко и бързо.
- Охо! - Кели се наведе към него с блеснали очи. - И познаваме ли я?
Той продължи да се хили.
- Определено.
Тази дума изстреля колибрито от гърдите ми. Извърнах се от Оливър и преглътнах с усилие. Знаех, че между нас не може да има нищо, тогава защо си бях позволила да се надявам? Може би защото днес Оливър беше толкова чаровен. Но пък сигурно той караше всяко момиче, с което говори, да се чувства специално. Сбърчих вежди, но не му бях ядосана. Бях подразнена от себе си. Как бе възможно да се чувствам разочарована, когато от самото начало знаех, че това ще се случи?
Кели му каза, че бил много потаен, и аз отново се заслушах.
- Не бих казал, че съм потаен. Просто се опитвам да запазя в тайна личния си живот.
- Така ли? Защото не ти се получава особено - каза Джей Джей.
- Той каза, че се „опитва“ - засмя се Джак. - Трябваше вече да сте разбрали, че ние, от медиите, сме истински детективи.
Всички се засмяха, но именно начинът, по който очите на Оливър се присвиха от смеха, ме накара да се усмихна. Веднага разбрах, че съм загазила. Много съм загазила. Въпреки че той не се интересуваше от мен, аз още го харесвах и зараждащите се в мен чувства бяха опасни. Не можехме да продължаваме да флиртуваме и определено той не можеше да продължи да ми дава закуската си.
Следващия път когато останехме насаме, щях да поговоря с него. Въпреки че очевидно беше забравил за целувката ни, трябваше официално да заяви, че вече трябва да бъдем само приятели. Може би тогава щях да дойда на себе си и нямаше да се замайвам така, щом погледне към мен. Все пак не бях тук заради него. Бях тук заради мен самата.
- Хей, Стела? - Откъснах очи от Оливър и видях, че Къртни стои до мен. - Може ли да поговорим?
- Разбира се. - Станах от мястото си. Нямах търпение да се отдалеча от това интервю и от Оливър, затова оставих апарата на стола и я последвах в коридора. Повървяхме малко, за да не ни чува никой.
- Забавляваш ли се? - попита ме тя. Полюляваше се на пети и виждах, че се опитва да се държи приятелски, преди да заговори за друго.
- Много - отвърнах и не излъгах, но и не казах съвсем истината.
- Добре - рече тя и кимна. - Искам да поговорим за документа за поверителност, който си подписала с Пол. Сигурна съм, че той ти е обяснил, но съм длъжна да изтъкна колко е важно, докато работиш с групата, да не споделяш с никого никаква вътрешна информация. Разбираш ли ме?
- Да, разбира се - отвърнах бързо. Никога нямаше да го направя не само защото тази работа бе важна за мен, но и защото момчетата ми бяха станали приятели. Имах чувството, че този разговор бе предизвикан от онова, което бях чула в колата... не че бях чула кой знае какво.
- Прекрасно - каза тя и издиша. - Радвам се, че го уточнихме. Пуйка или шунка?
- Моля?
- Моят асистент ще отиде за сандвичи.
- О, предпочитам с пуешко - казах аз, но вече не бях особено гладна.
* * *
Първият ми ден с „Хартбрейкърс“ може да бъде описан единствено като вихрушка, особено що се отнася до концерта, който още не беше започнал, и аз исках само да се наспя. Слава богу, към осем и половина в бурята настъпи затишие. Докато феновете се изливаха в залата, скандираха имената на момчетата и пееха песните им, над групата се спусна изпълнена с напрежение тишина, чакахме в гримьорната. Всички момчета се бяха оттеглили в свой собствен свят, затова аз седнах на един празен диван, доволна само да ги гледам как се приготвят.
Джей Джей изглеждаше най-нервен. Той крачеше насам-натам с палките си, които се движеха като вихър, докато ги въртеше между пръстите си. От време на време изпускаше някоя и тя изтракваше на пода. Зандър седеше на плота пред дългата стена с осветени огледала. Стискаше инхалатора си в ръце и въпреки че вече си беше пръснал лекарство, го превърташе непрестанно, сякаш това щеше да му донесе късмет. Алек, както винаги, беше със слушалките си и се облягаше на отсрещната стена, кракът му тропаше в ритъма на песента.
И накрая Оливър. Той седеше с кръстосани крака на пода, беше затворил очи и медитираше. Дрехите му бяха прости - черна тениска с остро деколте и тесни джинси, войнишки обувки и вечната метална плочка на шията - и все пак успяваше да изглежда едновременно привлекателен и загадъчен. Като лошото момче от последния чин, което само с един изпепеляващ поглед може да накара всяко добро момиче да поиска да стане лошо.