Не можех да откъсна очи от него - от дългите мигли, които докосваха бузите му, от пълните устни и от силната линия на брадичката - и исках да не ми въздействаше така.
Вероятно съм задържала погледа си прекалено дълго.
Той отвори леко едното си око, погледна право към мен и попита:
- Какво?
Усетих как ушите ми пламват и започнах да усуквам лентата на пропуска на пръста си.
- Нищо - отвърнах, искаше ми се диванът някак да ме погълне.
- Гледаше ме.
- Седиш плашещо неподвижно - казах аз, само тази глупост успях да измисля. - Опитвах се да разбера дали си ужасѐн, или наистина си се превърнал в статуя.
- Ужасѐн? - намръщи се той и направи някакъв жест. - Никакъв ужас, само увереност.
Аз извъртях очи, но всъщност бях съгласна - Оливър изглеждаше напълно спокоен.
Макар че Пол ми беше казал, че не е нужно да снимам днес, аз посегнах към апарата на масичката.
- Никога ли нямаш сценична треска? - попитах и фокусирах обектива.
Той се ухили и аз го снимах.
- Никога - отвърна, после продължи медитацията си. Направих още няколко снимки, а Зандър слезе от плота и дойде на дивана до мен. Обърнах апарата към него.
- Той лъже - рече Зандър, когато го хванах на фокус. - Всички сме притеснени преди концерт.
- Представям си - отвърнах и му направих няколко бързи снимки. - Тук са се събрали милиарди хора. - Отдръпнах се, натиснах бутона за преглеждане на снимките и се изсмях. От толкова близо очите на Зандър изглеждаха огромни заради очилата.
- Може ли да погледна? Така и не успях да видя снимките от онзи уикенд.
- Разбира се.
Той няколко минути разглежда снимките от Чикаго и се смя на общите ни спомени. Щом стигна до последната, без да знае, че няма повече, продължи да превърта. На малкото екранче се появи Кара.
- О, извинявай - каза той, защото осъзна, че е превъртял прекалено, но после се вгледа в снимката.
Тя беше от деня, в който с Кара се сдобрихме и играехме карти в болничната и стая. Бях я хванала в идеален момент - тя гледаше весело, беше разперила картите като ветрило и ми се плезеше.
- Няма нищо.
Внимателно взех апарата от него и Зандър се прокашля.
- Това не беше ти.
Е, очевидно. След като ѝ поставиха диагнозата, някогашната смугла кожа на Кара избеля до сивкаво. Още по-забележимо беше как болестта бе издълбала лицето ѝ - скулите изпъкваха, а очите бяха хлътнали.
- Това е сестра ми - казах тихо.
- Тя е болна - рече той като факт, но аз знаех, че пита.
- Кара има лимфом. Неходжкинов.
Зандър свали очилата си и стисна основата на носа си.
- Когато каза, че сестра ти е болна, си помислих, че е просто грип или нещо такова.
Значи, не знаеше. Погледнах към Алек. Той още стоеше до стената със слушалки в ушите, но гледаше към мен и Зандър. Кракът му спря да потропва и аз разбрах, че слуша разговора ни.
- Не си им казал - рекох аз и го погледнах в очите. - Защо?
- Защото това си е твоята история - каза той с плътния си глас. - Не е моя.
- Почакай? Той откъде знае? - попита Зандър и присви късогледите си очи към Алек.
- По случайност. Попита ме за снимките и просто ми се изплъзна от езика.
Зандър поклати глава.
- Нищо чудно. - Наведе се напред и прошепна така, чс Алек да не ни чуе. - Хората винаги му доверяват тайните си. Вероятно защото знаят, че няма да каже на никого.
- Да - съгласих се аз. Последва кратко мълчание и от устните ми излетя въздишка. - Е - стиснах ръце в скута си, - вече знаете защо Кара не можа да дойде за автограф.
Вместо да каже, че съжалява, Зандър ме прегърна и ме придърпа към себе си, раменете ни се удариха. Беше изненадващо дързък, но успокояващ жест.
- Вие двете страшно си приличате - каза той след малко.
- Защото сме напълно еднакви близначки. - Е, с тази разлика, че тя беше болна, а аз здрава.
- Но вие сте трима, как става това?
- Ние сме двуяйчни близнаци - казах аз. Бях го обяснявала толкова пъти, че сега сигурно звучеше, сякаш го четях от учебник. - Това се получава, когато две отделни яйцеклетки са оплодени и едната впоследствие се разделя на две.
- Значи, затова имаш и брат близнак.
- Да, Кара също.
- Добре - каза Заднър, смръщи се и почеса глава. - Малко е объркващо. Да спрем с науката.
- Нямам нищо против. - Разговорът за Кара и Дрю ме караше да мисля за дома, а това събуждаше цял куп нежелани чувства. Не бяха минали и два дни, а стомахът ми вече се свиваше от мъка по дома и аз примигнах няколко пъти, за да прогоня сълзите.