Тази нощ момчетата щяха да участват в някакво телевизионно шоу и аз реших да използвам възможността да прегледам свършеното дотук. След като свалих файловете на лаптопа си, започнах да преглеждам снимките, с надеждата да отделя подходящи за блога. В петък щях да се срещна с Пол - той щеше да ги разгледа и да ми покаже как да водя блога - исках да му представя най-доброто. Но докато превъртах безкрайната серия от ужасни, ако не отвратителни снимки, усещах стягане в гърдите и едва си поемах дъх.
За кого се мислех, че приех работа, която можеше да бъде свършена единствено от професионален фотограф? И какво си мислеше Пол, като нае човек без опит? Това трябваше да го прави някой като Бианка, а не осемнайсетгодишна хлапачка, която дори не знае коя е. Професионалистите като Бианка са учили фотография и са обиколили света, за да усъвършенстват уменията си. Аз какво бях постигнала - бях завършила гимназия.
Фотографията се беше превърнала в моя утеха, разсейване и опора. Понякога дори беше моя надежда. Затова, когато Пол ми предложи работата, си помислих, че тя може да се превърне в мое бъдеще, но явно бях сбъркала. Това, че обичах нещо, не ме правеше добра в него. А ако не ставах за фотограф, какво тогава щях да правя с живота си?
Избутах компютъра от себе си и закрих лицето си с длани, за да скрия парещите си очи. В този миг се чувствах почти толкова зле, колкото когато разбрах, че Кара е болна от рак. В един миг стоях на сигурния бряг, пътят ми беше ясен пред мен. А в следващия краката ми поддадоха и течението на съмненията ме повлече към тъмното мътно море, без надежда за спасение.
- Стела? - Когато чух гласа му, се принудих да вдигна поглед. Алек стоеше до мен и леко се поклащаше, беше вдигнал ръка, като че ли смяташе, че ще скокна като елен.
- Здрасти, Алек. Какво има?
Той ме огледа с присвити очи, сякаш преценяваше колко съм разстроена и дали има нужда да се намесва. Накрая сигурно стигна до заключението, че нещо определено не е наред, и макар че не беше от най-приказливите, явно реши, че не е време за мълчание и размисли.
- Тъкмо щях да те питам същото. Какво има?
Знаех, че „нищо, добре съм“ няма да свърши работа при Алек. Той не беше от хората, които се преструват на загрижени и се задоволяват с подобен отговор. Може да беше мълчалив, но само защото използваше думите внимателно и премислено.
- Мога ли да те питам нещо? - казах аз, вместо да му отговоря. Той кимна и хвана облегалката на стола пред себе си. - Защо показа снимките ми на Пол?
Той наклони глава и се вгледа в мен, сякаш исках да обясни защо дишането е важно.
- Защото - рече и сбърчи чело - заслужаваха да бъдат показани.
- Но как разбра, че заслужават?
Той сви рамене.
- Не разбирам много от фотография и не знам кое се смята за добро и кое не. Но знам какво ми харесва и реших, че щом на мен ми харесва, ще хареса и на някой друг.
От думите му излизаше, че е съвсем просто. Защо се тръшках толкова? За няколко снимки? Е, добре де, бяха повече от няколко, но не там беше въпросът. Наистина ли се тормозех за нещо, за което не биваше да се притеснявам? Или Алек не беше наясно?
- Сега аз ще те попитам нещо - каза той, преди да успея да обмисля добре думите му. Посочи към компютъра. - Може ли да видя някакви снимки от преди да ни срещнеш? - Беше ясно, че имам такива, целият компютър беше пълен със снимки, но защо искаше да ги види? - Моля те - добави той, когато се поколебах.
- Да, добре.
Помислих малко, като потупвах с пръст брадичката си, сякаш се опитвах да реша какво да му покажа, после внезапно получих просветление.
В деветдесет и девет процента от времето Кара беше най-позитивният, най-изпълненият с надежда човек на света. Лекарите ѝ казват, че има рак, а тя се усмихва, кима и отвръща, че ще оздравее до бала.
Един от редките случаи, когато съм я виждала истински ядосана, беше, когато косата ѝ започна да пада заради химиотерапията. Спомням си как влязох в болничната ѝ стая и я видях да се оглежда. Не плачеше, но по червените кръгове около очите ѝ разбрах, че е плакала цяла нощ. Видя, че стоя на прага, и хвърли огледалото на нощното шкафче - сребристите парченца се посипаха по пода. В този миг на дълбока, неизразима мъка аз реших да започна нов проект.
Сестра ми трябваше да разбере, че е красива, въпреки че е болна. Борбата ѝ с рака и решимостта ѝ да го победи я правеха по-силна. А в силата имаше толкова много красота. Затова започнах да снимам всичко, което показваше колко е силна - купищата лекарства, които трябваше да пие всеки ден, болничните гривни, иглите и тръбичките, които стърчаха от нея, когато се влошаваше - и тези снимки се превърнаха в моето първо портфолио.