* * *
Кара вдигна на първото позвъняване.
- Стела! О, господи, толкова се радвам да те чуя - избълва тя, преди да успея да кажа „здрасти“. - Как е в Маями? Чакай, вече не сте в Маями, нали? Как е новата работа? Каквото очакваше ли? Забавляваш ли се? И, оооо, да, как върви с Оливър?
Не исках да се обаждам още на Кара - всъщност исках, отчаяно исках, но не бях изтърпяла и четири дни, преди да изпитам силната нужда да говоря с нея. Планирах да звънна вкъщи в понеделник, след като съм била цяла седмица на работа, с надеждата, че дотогава мъката по дома ще е утихнала. Но като видях Оливър с друга, се получи точно обратният ефект. Всичко се обърка в главата ми и сега аз много тъгувах по дома.
- Господи - отвърнах през смях и през сълзи. - Толкова се радвам да чуя гласа ти. - Дори не ми пречеше, че Кара ме бомбардира с въпроси още щом вдигна телефона.
- Звучиш разстроена - каза тя и гласът ѝ омекна. - Добре ли си? Не мислиш да се прибираш, нали?
- Не точно - отвърнах бързо, макар че тази мисъл ми беше минала през ума. - Просто ми е тъпо.
- О, Стел - рече Кара и аз почти видях как долната ѝ устна щръква нагоре, когато се смръщва. - Защо така?
- Заради Оливър.
- Ох-ох, това не звучи добре. Разкажи ми всичко, от самото начало.
- Добре. Ами бях ужасно нервна, че ще го видя отново - започнах аз. - Толкова нервна, че не спах цялата нощ в неделя. На сутринта нещата потръгнаха добре. Отначало бях смутена, но Оливър ми даде банана си за закуска, което беше много мило. Но когато отидохме на интервю в радиото, той започна да говори за някакво момиче и аз разбрах, че не ме харесва. - Замълчах, преди да съм довършила, опитвах се да събера кураж, за да ѝ кажа всичко. - Аз... аз не исках да бъда наранена, затова му казах, че трябва да сме просто приятели. Сега той...
- КАКВО СИ МУ КАЗАЛА?
Потрепнах.
- Ние работим заедно - опитах да се защитя. Не знам защо, но когато го казах на Кара, ми прозвуча десет пъти по-глупаво, отколкото когато го казах на Оливър. Може би защото знаех, че ще ми се развика. - Реших, че ще е най-добре...
- Не, не и не - отвърна Кара, отказваше да слуша обяснението ми. - Това са пълни глупости. Защо, за бога, си му казала подобно нещо? Откъде знаеш, че момичето, за което е говорил на интервюто, не си ти?
Отворих уста, за да ѝ кажа за момичето на репетицията, но спрях. Бях решила, че Оливър говори за някоя известна, някоя, която Кели „познава“, както се изразиха, но Кара имаше право - бях се запознала с Кели в радиото, което означаваше, че може да е говорил и за мен.
Но нямаше значение. Дори да ставаше дума за мен, това означаваше просто, че интересът му рязко се е насочил към друга.
- Той. Не. Ме. Харесва - казах бавно.
Отсреща настъпи тишина, после Кара въздъхна.
- Такава си идиотка, Стела - рече тя. - Той ти даде проклетия си номер.
- Да, разбира се. Може би ми го даде, защото се забавлявахме добре онази нощ - отвърнах, - но нищо повече. Аз бях просто още едно случайно момиче за него и ако Пол не ми беше предложил тази работа, Оливър никога нямаше да се сети отново за мен.
- Наистина ли мислиш, че Оливър Пери раздава номера си на „случайни“ момичета?
Можех да прекратя тази дискусия, като ѝ кажа истината - че съм видяла Оливър да прегръща друга. Точно заради това ѝ се обадих, но сега само при мисълта да призная за случилото се ми прилошаваше, сякаш ребрата ми се свиваха и притискаха всичките ми органи.
- Няма да си позволя да го харесвам, Кара. Не искам да се получи глупаво, не искам да бъда глупачка. Просто опростих нещата, нищо повече.
Кара въздъхна тежко.
- Ако смяташ, че това е най-добре за теб, прави каквото искаш. Но не можеш да обвиняваш Оливър, че не ти обръщал внимание, ако смяташ да правиш същото с него.
Може би беше права, но вредата вече беше нанесена. Не можех да върна думите за приятелството назад, без Оливър да си помисли, че го правя, защото съм жалка и ревнувам.
- Хайде просто да забравим за това - предложих аз и внезапно съжалих, че ѝ се обадих.
- Разбира се, Стела. - От начина, по който изрече името ми, разбрах, че смята, че правя голяма грешка, но този път реши да замълчи. - За какво друго искаш да поговорим?
Направих всичко възможно да прогоня Оливър от мислите си и се концентрирах върху другите си проблеми.
- Ами в петък ще трябва да пусна първата публикация в блога.
- О, боже! Супервълнуващо. Сигурно си много надъхана?
- Не точно - отвърнах аз. Думите на Алек бяха прогонили донякъде несигурността ми, но това не означаваше, че съм се успокоила напълно. - Знам, че е глупаво, но ме е страх, че Пол само ще погледне снимките и ще разбере, че са пълен боклук.