Кара се изсмя.
- Аха, много е глупаво. Той ще ги хареса, Стела. Престани да се тормозиш.
- Но как е възможно да си толкова позитивна?
Настъпи дълга пауза и аз имах чувството, че тя се взира в мен, въпреки че не можеше да ме види.
- Защото те познавам, Стела - каза накрая, - и знам на какво си способна. Освен това знам, че прекалено премисляш нещата, което води до ненужна паника.
Кара беше права. И за двете неща - и за снимките, и за паниката.
До следващата сутрин аз така си бях изгризала ноктите, че ако продължавах в същия дух, щях да си разкървавя пръстите. Седнах с Пол в едно кафене на няколко пресечки от хотела и направих съзнателно усилие да не ги заръфам пак, но пръстите ми сами започнаха да потрепват.
- Да видим какво си направила дотук - каза Пол с усмивка.
Аз плъзнах компютъра по масата и после си седнах на ръцете, за да спра треперенето.
- Еха - рече той, докато преглеждаше снимките.
Еха? Това хубаво „еха“ ли беше, или шокирано „еха“? Сърцето ми бумтеше и имах чувството, че се разширява в гърдите ми и не оставя достатъчно място за дробовете.
- Определено са впечатляващи, Стела.
- Много съжалявам - започнах аз, но спрях. - Чакай. Наистина ли мислиш така? Защото, ако не това си искал, мога да се опитам да направя по-хубави тази нощ. - Похвалата му беше точно това, което имах нужда да чуя, но все още не му вярвах. Част от мозъка ми бе убедена, че не съм достатъчно добра.
- По-хубави ли? Господи, не! - засмя се той. - По-скоро се притеснявам, че материалът е много. Как да избера, като всички са невероятни?
- Наистина ли?
- Наистина, наистина.
Накрая избрахме петнайсет групови снимки, като изключихме индивидуалните. Пол възнамеряваше първата публикация в блога да е съвсем проста, но искаше да използва двайсет пъти повече материал, затова вече имах достатъчно за цяла седмица напред. След като ми показа как да използвам блога и различните опции, аз добавих снимките и цял час писах забавни коментари.
- Изглежда добре - каза той, като прегледа страницата за последно. - Мисля, че е готово.
Погледнах го и попитах:
- Какво да правя сега?
Той бутна компютъра към мен.
- Натисни бутона за публикуване, Стела. Това е твоят блог. Ти трябва да му дадеш живот.
- Добре.
Добре, добре, добре. Повтарях си тази дума, за да събера кураж, докато пръстът ми висеше над мишката. Цялото ми тяло тръпнеше - бях развълнувана и притеснена едновременно. Никога не бях показвала себе си или работата си пред света и щом натиснех „Публикувай“, вече нямаше да има връщане назад.
- Стела?
Извърнах глава.
- Да го направим - казах и натиснах бутона. Вероятно натиснах твърде силно, защото мишката подскочи на масата, но не ми пукаше. Адреналинът още се изливаше във вените ми и коленете ми подскачаха. Индикаторът посиня докрай за пет секунди и после на екрана се появи нов прозорец. В него пишеше: „ХРОНИКА НА „ХАРТБРЕЙКЪРС“ БЕШЕ ПУБЛИКУВАНА“.
Усмихнах се на Пол. Блогът - моята работа - най-сетне беше оживял.
- Почини си през уикенда - рече той. - Заслужаваш го.
ГЛАВА 14
- Здрасти, Кара - казах на гласовата поща. - Обаждам се само да ти кажа, че блогът тръгна и ти беше права. Пол хареса снимките. Обади ми се, когато чуеш това. Обичам те. Чао.
Затворих и прибрах телефона в джоба си, бях стиснала здраво устни. Когато излязох от кафенето, първата ми работа бе да се обадя на сестра ми. Тя не вдигна и аз звъннах на Дрю. Когато и той не отговори, вълнението от публикуването на снимките спадна. Исках да споделя успеха си, да им кажа, че вече започвам да мисля, че като съм приела тази работа, съм сторила най-доброто за себе си, но какъв смисъл имаше да правиш нещо вълнуващо, ако няма с кого да го споделиш?
Върнах се в хотела и открих групата в апартамента им.
- Стела! Ела тук. Някой трябва да каже на тези идиоти, че тайванската храна е десет пъти по-добра от някаква си скучна пица - оплака се Джей Джей.
- О, не! - отвърна Оливър и дръпна менюто на тайландския ресторант от ръцете му.
- Защо? - попитах аз, докато се настанявах в кресло до Алек. - Сега бих хапнала малко тайландско.
- Не ме разбирай погрешно - рече Оливър. - Обичам тайландска храна. Но когато поръчахме предишния път, Джей Джей усмърдя самолета с отровните си газове. Миришеше на люти лайняни нудли.
- Освен това - добави Зандър. - Аз няма какво да поръчам от тайландския заради алергиите.
Сбърчих нос с отвращение.
- Вие поръчайте каквото искате, аз май си изгубих апетита.
- Добре, тогава мексиканско? - предложи Джей Джей.
Оливър го изгледа.
- И каква е разликата?
Накрая решиха да вземат сандвичи, за изумление на Джей Джей. Когато доставиха храната, седнахме в кухнята, за да се храним. Аз си бях поръчала сандвич, макар че не ми се ядеше, но знаех, че щом видя как момчетата лапат, стомахът ми ще закъркори.