Преди това ми беше много хубаво, че сме тризнаци. Това ни отличаваше и децата ни смятаха за готини. Сякаш бяхме някакво екзотично животно в зоопарка, което всеки иска да види, и винаги ни питаха дали можем да си четем мислите и дали имаме еднакви усещания. Ние редовно правехме шоу. Дрю се щипеше, а ние с Кара се хващахме на същото място и правехме физиономии, все едно ни е заболяло.
Едва в гимназията осъзнах, че хората ме възприемат само като една от тризнаците Самюълс. В първия час по литература момичето до мен ме попита:
- Ти Кара ли си, или другото момиче? - Сякаш единственото, което ме определяше, бе, че съм една от трима. Тогава реших, че трябва да се отделя от брат ми и сестра ми, да заявя себе си и други такива. Проблемът беше, че всъщност не знаех как да го направя.
Мислех си за момичето от часа по литература. Тя имаше от онези ужасни халки на носа и приличаше на бик, а раста плитките ѝ бяха боядисани в лилаво. Обзалагах се, че никой не можеше да забрави коя е - не и когато изглежда така. Но аз не бях смела като нея. Халката на носа ме плашеше - когато най-после се осмелих да го направя след две години, си сложих само малко лъскаво камъче - а и нямах намерение да се занимавам постоянно с боядисването на кестенявата ми коса в синьо, който бе любимият ми цвят. Накрая реших проблема с един кичур ултрамарин и така започна метаморфозата ми от Стела тризначката в личността Стела.
Гимназията ми се струваше шанс да се откъсна, да открия коя съм и през първите няколко месеца се заех с това. Дрю, който също като татко е висок и едър, лесно влезе във футболния отбор. Кара по принцип е най-дружелюбната от нас, затова лесно се присъедини към мажоретките и стана част от комитета за годишника.
Но въпреки че обикновено правехме всичко заедно, аз реших да не ставам мажоретка. Вместо това се записах във възможно най-много клубове по интереси - от студентския съвет, който ненавиждах, до академичен декатлон, който също ненавиждах. Така си препълних графика, че през първите два месеца имах чувството, че нямам брат и сестра - толкова рядко ги виждах.
Най-обичах клуба по изкуство. Не само защото харесвах по-странните деца, но и защото ставаше дума за въображение и творчество, а това ми се струваше интересно.
Когато Кара се разболя обаче, нашето индивидуално развитие като че ли само пое на обратен ход и ние отново се превърнахме в тризнаци. Понякога зървах онези, които можехме да бъдем, от фрагментите от гимназията, останали у нас: Кара не ходеше никъде, без да пробва поне три различни блясъка за устни, а Дрю винаги опитваше да се състезава - или да ме победи на скрабъл, или да отгатне цвета на последния вагон на влака.
Затова се държах така здраво за фотографията; тя бе единственото ми бягство в период от живота ми, който трябваше да е само мой, но всъщност не беше. Един приятел от клуба ме запозна с нея и макар че не бях роден талант, ми хареса достатьчно, за да опитам да се развивам. И така, докато другите тийнейджъри се оправяха някак в гимназията, експериментираха и допускаха грешки, аз бях в болницата, както винаги, но поне имах нещо само мое.
Преди да започна да обяснявам най-подробно защо творбите на Бианка са толкова значими, забелязах един страхотен кадър нагоре по тротоара.
- Ооо, гледай! - извиках и хукнах да го снимам.
- Стела - рече Дрю, когато ме настигна. - Това е противопожарен кран. Имаме си такива и в Минесота.
- Да, но виж как интересно е осветен от слънцето - отвърнах и фокусирах апарата.
Дрю изсумтя.
- Моля те, не ми говори за символното значение на контраста между светлината и сенките или някаква друга щуротия.
- Няма - отвърнах и се наведох за по-близък план. - Просто мисля, че е красив.
- Но това е само противопожарен кран - повтори той и на челото му се появиха бръчки, за които мама ни предупреждаваше, че може да ни останат завинаги, ако се мръщим твърде често.
Тъй като знаех, че от десет снимки поне една ще е добра, аз се изправих и смушках Дрю в ребрата.
- Няма, няма, въпреки че това е наистина много символистичен противопожарен кран.
Дрю отвори уста да възрази, но явно размисли и поклати глава.
- Хайде, фотографке. Ще закъснеем за автографите. - Обърна се и продължи по тротоара, като очакваше да го последвам.
- Добре, добре - засмях се аз и се затичах след него. - Идвам.
* * *
След десет минути стигнахме до радиото и Дрю се оказа прав: бяхме закъснели.
- Нищо не разбирам - казах аз, когато се наредихме в края на дълга опашка. - Трябваше да започнат след час.