- Оливър, добре ли си?
- Идеално съм - отвърна през зъби. След секунда поклати глава и ме погледна. - Извинявай, Стела. Не съм ядосан на теб. Просто съм подразнен.
Изглеждаше ми доста повече от подразнен, особено за една пропусната вечеря, но вероятно не знаех всичко.
- Не се извинявай. Няма проблем.
Той кимна.
- Е, явно ще сме само двамата. Обичаш чили, нали?
- Да, много.
Това явно подобри настроението му, защото той пусна музика и се заехме да приготвим вечерята. През следващия час предимно мълчахме, само той ми казваше какво да направя. Отначало ми беше неловко, най-вече защото не можех да спра да мисля за изминалата нощ, но пърженето на телешката кайма беше толкова делнично нещо, че беше странно успокояващо.
Когато Оливър започна да си тананика с радиото, аз се извърнах от печката и започнах да го гледам как кълца зеленчуците и движеше рамене напред-назад, сякаш танцуваше. Беше напълно отпуснат, не го бях виждала такъв цяла седмица и осъзнах, че ако през нощта се беше случило нещо смущаващо, нямаше да е толкова спокоен сега.
Когато чилито започна да къкри на котлона, аз сервирах масата за двама, после се настанихме и зачакахме.
- Е... - каза Оливър. Играеше си с лъжицата и не ме поглеждаше. Господи, казах си. Май прибързах със заключенията. Явно смяташе да говори за вечерта и щом беше толкова смутен, вероятно се бе случило нещо ужасно. - Не ви подслушвах нарочно, но чух разговора ти със Зандър преди концерта в понеделник.
- О... - Не това очаквах. - За какво?
- За сестра ти - каза той и заговори по-бързо: - Щях да ти кажа нещо по-рано, но все не намирах подходящ момент и...
Лъжицата се изплъзна от пръстите му, изхвърча и изтрака до купата му. Посегнах и хванах неспокойните му ръце. Оливър вдигна очи да срещне погледа ми.
- Не е нужно да казваш нищо. Наистина, всичко е наред. Кара... тя е болна от известно време.
Той изкриви лице и поклати глава, сякаш беше разочарован от себе си.
- Цяла седмица се опитвах да измисля какво да кажа, но сигурно е глупаво, нали? Нищо не може да помогне. Само като си помисля, че някой ти е толкова близък и после има опасност да го изгубиш? - Оливър замълча и на лицето му се появи неразгадаемо изражение. - Дори не мога да си представя какво е.
Разбирах само, че е много разстроен, и изобщо не очаквах това.
- Благодаря ти, Оливър. Това означава много за мен. - Кимна, но още изглеждаше тъжен, затова стиснах ръката му и казах: - Ако Кара беше тук сега, щеше да изтъкне, че е още жива и е рано да я оплакваш.
- Права си - рече той. Усмивката му най-сетне сс завърна и той изправи гръб. - А тя хареса ли си подаръка?
- Да го хареса ли? Просто откачи от радост.
Оливър се ухили широко.
- Страхотно. Не мога да си представя как е реагирала, когато Пол ти е предложил работата. Какво каза тя?
- Ами заплаши, че няма да ми проговори повече, когато мислех да откажа.
- Мислеше да откажеш? - попита той и се отдръпна назад. - Защо, за бога?
- Не знам - отвърнах тихо. Не ми харесваше посоката на разговора, затова пуснах косата пред лицето си и започнах да прокарвам пръсти през нея.
- Само това ли ще кажеш? - попита той, докато аз отделях синия кичур. Увих го на пръста си и опитвах да избягвам погледа на Оливър. - Хайде, Стела. Трябва да има причина. Не беше заради мен, нали?
Пуснах кичура и се засмях, докато той се развърташе от пръста ми.
- Разбира се, че не, Оливър. Откъде ти хрумна?
Той сви рамене.
- Понякога е трудно човек да разбере какво мислиш. Реших, че не искаш да ми кажеш, защото е свързано с мен.
Издишах продължително.
- Не е заради теб. Честно.
- Тогава защо?
- Вече ти казах, че не знам.
- Как така не знаеш? - настоя той и ме погледна, сякаш бях някаква идиотка.
- Ей така, Оливър! - вдигнах аз ръце. Ако Дрю беше тук, щеше вече да ме е нарекъл „ракетка“. – Просто не знам. Знам само, че усещах отвратителна яма в стомаха си винаги щом си помислех да напусна дома. - Не възнамерявах да му казвам, че все още се чувствам така, когато се замисля за Кара.
- Добре, добре - каза той по-меко и вдигна отбранително ръце. - Не исках да те ядосвам. Реших, че мога да помогна.
- Не се обиждай, но как ще ми помогнеш? - Беше мило, че се опитва, но щом брат ми - един от двамата души на този свят, които ме познаваха най-добре - не можеше да ми помогне, как ще го направи той?
Сви рамене.
- Не знам, но не пречи да поговориш за това.
- Ти да не си ми психоаналитик? - Знаех, че съм рязка, дори лоша, но отново усетих онова мъртво течение. Тръгнах с групата на това турне, за да разбера какво ме плаши, но сега се чувствах дори по-объркана.
- Всъщност смятам, че по-скоро съм нещо като детектив - каза той и се усмихна леко. - Точно сега работя по случая с Мистериозните стомашни усещания. - Погледнах го със стиснати устни и той само вдигна вежди и скръсти ръце. - Успокой се, Стела. Няма да те съдя.