Запитай се от какво се страхуваш...
Накрая въздъхнах.
- Когато Пол ми се обади, много се развълнувах - признах аз. - Подскачах от радост. Исках да кажа първо на Кара и мисля, че... мисля, че когато видях вратата на болничната ѝ стая, се паникьосах. Бяхме залепили наши снимки на нея и те ми напомниха за времето, когато разбрах, че е болна.
- Какво стана?
Сведох глава на масата и известно време мълчах. Това беше денят, за който не исках да си спомням.
Кара ми беше казала, че се чувства странно, отпаднала и постоянно изморена, но аз реших, че е изтощение от дългите тренировки с мажоретките. Накрая мама я заведе на лекар. Решиха да ѝ направят изследвания и аз си казах: е, добре, сигурно е болна.
Но вероятно беше само мононуклеоза или нещо подобно. Лекарят ще ѝ изпише лекарства, ще ѝ каже да не се преуморява и тя ще се оправи. Всъщност истината бе, че бях твърде заета със зимната пиеса по „Момчета и кукли“ и не ѝ обърнах внимание. В клуба по изкуства работехме по постановката и аз отговарях за целия проект.
Когато излязоха резултатите, мама и татко казаха на мен и на Дрю да седнем до масата в кухнята, за да може Кара да ни обясни какво става. Аз се подразних - беше неделя и трябваше да ида в училището за последните уточнения по пиесата преди премиерата в четвъртък - затова не ѝ обръщах внимание, а пишех съобщение на приятелите си, че ще закъснея.
- Стела, слушаш ли ме изобщо? - извика тя. Помня, че вдигнах очи и видях сълзи на лицето ѝ, но все още не можех да схвана колко сериозна е ситуацията.
- Да, какво? - попитах аз.
- Рак е. - Този път тя не викаше. Достатъчно беше, че стисна зъби, когато го произнесе. Това ми дойде като истински нокаут. Или все едно ме прегази камион.
Клатейки глава, вдигнах очи към Оливър.
- Не бях забелязала, че плаче - казах аз и очите ми се насълзиха. - Сестра ми не беше добре, а аз дори не забелязвах.
- Хей - рече той. Столът му застърга по пода, когато посегна към мен и ме прегърна през раменете. - Не можеш да знаеш всичко, Стела. Как ще разбереш, че е болна? Да нямаш рентгенови очи?
- Не става дума за това. - Притиснах ръце към тялото си, за да се овладея. - Не бях забелязала, че нещо не е наред, защото бях твърде заета.
Той поклати глава.
- Не, Стела. Живяла си живота си. В това няма нищо лошо.
Ноктите ми се забиха в дланта, когато стиснах юмрук.
- Не разбираш. Ако бях до нея... - мисълта за това ме накара да стисна очи, - щях да разбера, че нещо не е наред, щях да я заведа по-рано на лекар и може би ракът нямаше да е толкова страшен.
- Права си - каза той и аз поех рязко дъх. - Не разбирам. Нищичко. Обвиняваш се за нещо, което няма как да контролираш, като буря или нашествие на извънземни. Факт: понякога се случват лоши неща и това е част от живота. Всеки го сполетява нещо, рано или късно. Въпросът е как ще поемеш удара.
- Така ли? - Не разбирах съвсем за какво говори. - Какво искаш да кажеш?
- Спри да се чувстваш виновна, Стела. Поемаш погрешно удара.
ГЛАВА 16
„Хрониката на „Хартбрейкърс“ вървеше доста добре, с ударение на ,добре“. Откакто бях пуснала първата публикация преди седмица, блогът бе прегледан три милиона пъти.
Разбира се, за това помогна и фактът, че Пол обяви новината за блога по всички социални канали на групата. Все пак аз бях шашната от броя на посещенията и в него не влизаха хилядите споделяния на моите снимки из интернет или стотиците коментари под всяка от тях.
Всъщност не осъзнавах напълно колко добре върви, докато момчетата не гостуваха в „Разговор с Трейси“. Трейси Хууп беше кралицата на дневните токшоута, любимка на всички майки из цялата страна. По време на интервюто аз седях на първия ред в публиката, място, за което дори собствената ми майка сигурно щеше да ми завиди.
След двайсетина минути Трейси промени посоката на разговора.
- Е, момчета - рече тя, след като отпи от кафето си. - Чувам, че се говори за някакъв блог?
Едва не паднах от мястото си.
- Фотоблог - отвърна Оливър. - Всъщност това е уебсайт, в който се публикуват наши снимки как разпускаме и такива неща. Идеята е феновете да ни видят като обикновени момчета, които просто имат малко по-необичайна работа.
- Колко идейно! - каза Трейси. - Вие сами ли се снимате, как точно става?
- Всъщност фотограф е нашата приятелка Стела - каза Джей Джей и ме посочи в публиката. - Тя е с нас по цял ден, снима и после ни разкрасява.
Публиката се засмя, а моят стомах се сви на камък, защото Трейси погледна към мен.