- О, тя е тук? Колко прекрасно! - После каза на мен: - Стела, нали? Джей Джей обясни ли добре, или искаш да ни споделиш още нещо интересно?
Когато Трейси зададе въпроса си, двама оператори обърнаха камерите си към мен и аз замръзнах. Това не беше истина! Трейси Хууп говореше с мен. По-лошо, това щеше да се излъчи по телевизията! Исках да се наведа и да изпразня стомаха си на пода, но вместо това погледнах към момчетата. Оливър ме гледаше и щом очите ни се срещнаха, се усмихна и вдигна палец. Малък жест, но ми помогна да преодолея страха.
Добре, мога да го направя, казах си. Поех дълбоко дъх и се обърнах към Трейси.
- Той обясни добре - казах и адреналинът препусна из мен. - Само забрави да спомене колко ми е трудно да ги разкрася, но правя каквото мога.
Всички се засмяха, Джей Джей най-силно.
- Значи, ако съм разбрала правилно, ти пътуваш с групата? Това звучи като сбъднатата мечта на всеки техен фен.
- Невероятно е. Момчетата са страхотни и аз правя това, което обичам, така че наистина е идеалната ситуация.
- Предполагам, че говориш за фотографията. Имаш ли и други проекти освен блога на групата, може би свои?
- Имам много снимки, но още не съм публикувала нищо.
- Е, сигурна съм, че това ще се промени скоро, като се има предвид успехът, който си постигнала само като работиш за „Хартбрейкърс“.
След интервюто Джей Джей се извини за случилото се, каза, че не е искал Трейси да ме поставя в центъра на вниманието, но аз махнах с ръка. Колкото и ужасяващ да беше този импровизиран разговор, аз бях разбрала нещо.
Преди да пусна първата си публикация, Алек ми каза нещо, което не можех да проумея напълно досега. Каза, че мога да снимам каквото и да е, свързано с групата, и техните фенове ще го харесат. Затова, макар че положителната реакция на блога наистина засили увереността ми, вече знаех, че всъщност хората не одобряват точно моята работа. Хората харесваха блога заради „Хартбрейкърс“.
Странно, но не бях разстроена. Ако исках да разбера какво наистина мислят хората за моята работа, трябваше да покажа нещо от себе си. Разговорът с Трейси ми показа, че „Хрониката на „Хартбрейкърс“ всъщност не принадлежи на мен. Да, аз снимах и аз водех блога, но той не представяше мен самата, особено като фотограф.
През следващите няколко дни прекарвах свободното си време в преглеждане на стари снимки на компютъра, в опит да реша кои от тях ме определят. Някой може да каже, че всички ме определят, защото аз съм ги направила, но не ставаше така. За мен не всички снимки бяха еднакви.
Разгледах всяка много внимателно, защото някои изпъкваха, бяха по-ярки и по-ясни. Сякаш шофирах през буря, която връхлита с такава сила, че чистачките на предното стъкло не могат да смогнат. Тогава, внезапно, виждах зелената светлина на светофара сред морето от чернота, която ми казваше да продължавам, продължавам, продължавам!
Беше интуитивен процес. Отварях някоя снимка и тя ме връщаше в момента или към човека, към мястото, и точно това я правеше важна. Макар че моят свят беше продължил напред, споменът, който бях уловила, още беше същият и това исках да споделя с хората.
- Какво гледаш? - попита ме Зандър.
Беше събота сутрин и ние бяхме на летището, чакахме да се качим на самолета. Опитвах се да използвам тези свободни часове, за да свърша нещо, защото групата имаше много натоварена програма още щом кацнехме.
Вдигнах поглед от екрана и го погледнах.
- Работя.
- Не публикува ли в блога вчера? - попита той. - Как така имаш още работа?
- Не работя за блога на групата. Мисля да създам свой собствен фотографски уебсайт.
- Това е яко, Стела! Готов ли е вече?
- Почти го привършвам. Просто се занимавам с някои подробности и се опитвам да събера кураж да публикувам проклетото нещо. Може ли да чуя мнението ти? Не знам дали този шрифт пасва на темата на блога.
- Не - каза той. Отговорът му беше толкова неочакван, че едва не изпуснах лаптопа. Той сигурно забеляза изненадата ми, защото добави: - Имам предвид, че нямаш нужда от моето мнение. Струва ми се, че само си търсиш извинения, за да избегнеш трудната част. Спри да се съмняваш в себе си.
Зандър беше прав - уебсайтът бе готов от предния ден, но някъде в дъното на съзнанието си още се страхувах, че не е достатъчно добър, че аз не съм достатъчно добра, че никой няма да го хареса. Съмнявах се в себе си, както се съмнявах през първата седмица на тази работа и трябваше да спра.
Затова спрях.
* * *
- Ами „Наполеон Динамита“?
- Ами не - казах аз. С Оливър се бяхме изтегнали на дивана в апартамента на момчетата и се чудехме какво да гледаме. Групата като никога имаше почивен ден, затова, докато Джей Джей, Зандър и Алек бяха на разходка из града, ние решихме да се насладим на един спокоен следобед.