- О, благодаря. - Алек на кого не беше показвал мои снимки?
- Няма защо. А да отговоря на въпроса ти - да. Оливър ме накара да дойда и да прекарам уикенда с Алек. Като стана дума, къде е той? Не съм му благодарила.
- Не съм го виждал, откакто дойдохме.
Сега като се замислих, и аз не го бях виждала.
- Ще ида да го потърся - предложих и се отдалечих, преди да съм се изложила още повече.
Но исках да го намеря и по друга причина. Сега, след като срещнах Ванеса, осъзнах, че бях видяла близките на всички момчета. На всички, освен на Оливър.
* * *
Търсих го почти час, като си пробивах път през тълпата в къщата на семейство Морис, но Оливър беше безследно изчезнал. Проверих всичко на долния етаж, после излязох и претърсих двора. Навсякъде бе толкова претъпкано, че може и да го бях пропуснала, но бях почти сигурна, че не е на купона.
Затова реших да се кача горе.
На втория етаж имаше един дълъг коридор с врати, на които имаше табелки с имената на децата на семейството: Одрела и Джоан, Айдън, Джени и Ейми, Джордан, Анасофия. В края на коридора имаше врата с името на Джей Джей и жълто-черен знак: ОПАСНОСТ! ТОКСИЧНА ЗОНА!
Извъртях очи, пренебрегнах предупреждението и отворих вратата, не знаех къде другаде да търся Оливър. Стаята беше малка - до лявата стена имаше единично легло, а до дясната - скрин и бюро. Някой беше оставил лампата на бюрото включена и насочена към дъската на стената. На нея бяха закачени няколко снимки.
Макар че Оливър не присъстваше физически в стаята на Джей Джей, той пак беше тук, усмихваше ми се от почти всички снимки. Имаше една с него и Джей Джей, когато са били сигурно на шест, изцапани с кал и ухилени като идиотчета. На друга бяха с костюми за Хелоуин - джедаи, Джей Джей беше със зелен лазерен меч, а Оливър с червен. На по-късните снимки се появяваше и Зандър: лагер, рожден ден, забава в гимназията.
Тази дъска беше като хронология на детството на Джей Джей и Оливър, затова беше съвсем логично, че снимката в долния десен ъгъл беше с Алек, обща снимка на групата. Извадих с нокът кабарчето от корка и свалих снимката да я разгледам по-добре. Беше отпреди две години, но всички момчета изглеждаха различно - по-малки, а Джей Джей нямаше татуировки. Алек беше поне с трийсет сантиметра по-нисък, Зандър имаше скоби, а косата на Оливър беше дълга и провиснала.
- Здрасти.
Подскочих и изпуснах снимката, сърцето ми едва не се пръсна. Някой започна да се смее и аз видях, че Оливър се обляга на рамката на прозореца, скръстил ръце на гърдите си. Цялото му тяло от кръста нагоре се тресеше от смях.
- Откъде се появи, по дяволите? - попитах аз, сърцето ми още бумтеше.
Той отвърна с хитра усмивка, после се обърна и излезе през отворения прозорец. Когато не го последвах, надникна в стаята.
- Идваш ли?
Бях любопитна защо, по дяволите, се катери през хорските прозорци и кимнах.
- Да, добре. - Закачих снимката на дъската. Когато отидох до прозореца, видях, че отдолу има друг покрив, два на два метра, колкото да седнем на него, без да рискуваме да паднем. Оливър ми подаде ръка и ми помогна да изляза през прозореца.
Когато дойдохме в дома на Морис, на небето още личаха цветове - оранжевото, розовото, лилавото на залеза, но сега беше съвсем тъмно. С падането на нощта беше захладняло и аз съжалих, че не бях облякла горна дреха, защото ръцете ми настръхнаха.
- Е - казах, след като се наместих удобно на керемидите. - Какво правиш тук?
- Наслаждавам се на купона - каза Оливър.
- Но ти дори не присъстваш на него.
- Разбира се, че присъствам.
- Но...
- Замълчи за секунда - рече той и посочи надолу.
Проследих погледа му и замълчах. От покрива се виждаше целият заден двор. По перилата на верандата бяха увити бели коледни лампички и из градината бяха забучени малки фенери, голяма част от купона се беше изсипал от къщата в хладната нощ.
Насред двора имаше каменно огнище и някой вече бе запалил огън. Десетина деца се бяха събрали около него и печаха бонбони маршмелоу или гофрети, а смехът им беше топъл и звънлив, като пукането на пламъците. Повечето възрастни бяха на верандата с чаши в ръка, говореха, смееха се и се наслаждаваха на компанията си. От време на време вятърът довяваше част от разговор до нас.
- Да - признах аз. - Това място е невероятно.
- Когато бях по-малък, с Джей Джей слизахме чак до улука, за да провесим крака от покрива. Госпожа Морис ни забрани за излизаме тук, защото се страхуваше, че ще паднем и ще си счупим нещо, но аз мисля, че точно затова ни харесваше толкова. Влудявахме я.
- Прекарвали сте доста време заедно. - Трябваше да прозвучи просто като наблюдение, но всъщност исках да изкопча още информация за детството му и за това, кой е бил, преди да се превърне във водещия вокалист на „Хартбрейкърс“.