Дрю скръсти ръце и ме стрелна с поглед.
- Господи, Стела! Наистина ли си изненадана, че толкова много народ се е събрал да види една световноизвестна група?
- Е, добре де, не съм - признах аз. - Вероятно трябваше да дойдем по-рано, но не ми се излизаше от галерията.
- Знам - каза Дрю по-ведро. - Да се надяваме, че няма да чакаме твърде дълго.
- Да се надяваме - казах аз, но като гледах опашката пред нас, ме обзеха сериозни съмнения.
Деветдесет и пет процента от събралите се бяха от женски пол - имаше няколко майки с малки момиченца, но предимно тийнейджьрки, облечени с рокли на цветя или готини блузки. Правеха муцки и позираха с приятелки за снимки в инстаграм, и пищяха от възторг, докато си показваха сувенири, свързани с групата.
Огледах момичетата около мен и се почувствах като натрапница с обикновената тениска и кецовете. Пригладих косата си и съжалих, че не се бях сресала сутринта. Вместо това просто я бях прибрала на конска опашка, защото така се виждаше добре синият кичур. Няколко момичета ни поглеждаха с любопитство, но усещах, че е само защото, така да се каже, „изпъквах“, или всъщност се интересуваха от Дрю. Макар че за мен бе важно да се различавам от брат ми и сестра ми, не ми харесваше да се чувствам не на място. Огледах тълпата, за да се уверя, че никой не ме гледа, дръпнах ластика от косата си и прокарах пръсти през нея. Никой нямаше камъче на носа, нито надупчено от обици ухо като мен, но не мислех да свалям и тях.
Накрая тълпата от естроген се втурна напред, защото вратите на радиото се отвориха. Аз склоних за миг глава в благодарност, но облекчението ми не трая дълго. Щом влязох, видях оградена от въже опашка, която се виеше през огромното фоайе и краят ѝ не се виждаше.
- Стига бе! - възкликнах аз.
Дрю понечи да каже нещо, но беше прекъснат от рева на тълпата. Запуших ушите си в опит да блокирам внезапните писъци на стотиците фенове.
- Дами и господа! - обяви един мъж през мегафон. - Моля, посрещнете „Хартбрейкърс“.
Дори застанала на пръсти, не видях момчетата, които бяха причината за този възторг. Твърде много момичета скачаха пред мен, за да ги зърнат.
Още един залп викове разтърси залата, а после от вградената озвучителна система гръмна песен. Дрю извади айпода от задния си джоб и си сложи слушалките. Аз изстенах силно, защото знаех, че дори да проверя в раницата, няма да намеря моя там. Бях го оставила в колата и Дрю се изкикоти, когато видя паниката на лицето ми.
- Да поиграем на камък, ножица, хартия за него? - предложих с най-умилителното си изражение.
- Не те чувам, Стела - ухили се той. - Пуснал съм силно музиката.
Усили я още повече и започна да клати глава в ритъма на онова, което слушаше. Аз затворих очи от безсилие. Остатъкът от деня щеше да е кошмарен.
* * *
Главата ми пулсираше. След два часа сладникави песнички, писъци и блъскане имах чувството, че мозъкът ми ще се взриви в черепа.
С Кара бяхме плашещо подобни по много начини. И двете можехме да изрецитираме всяка реплика от всеки епизод на „Приятели“, сякаш лично бяхме написали и продуцирали сериала, мразехме фъстъчено масло, защото се полепваше гадно по небцето, и двете никога не бяхме имали гаджета. Но между нас съществуваше една много значима разлика - и тя беше вкусът за музика. Докато с Дрю чакахме на опашката за автограф, дори животът ми да зависеше от това, не можех да проумея защо тя харесва „Хартбрейкърс“. Като гледах физиономията на Дрю, той също не можеше. Батерията на айпода беше паднала преди час и сега и двамата страдахме.
- Тя със сигурност е осиновена - измърморих аз, а Дрю се изхили.
- Вие сте съвсем еднакви.
- Глупости - отвърнах и поклатих глава. - Не, честно. Какво не ѝ е наред?
- Мисля, че е виновно момичето, което беше в нейната стая миналата година.
- Онова с левкемията?
- Да. Тя направи сборни дискове за всички момичета на етажа.
- Трябва да я съдим.
Дрю се засмя и потърка слепоочията си.
- Сериозно, мисля, че продължителното излагане на този музикален боклук ме повреди. Не би ли трябвало опашката да върви по-бързо?
- Абсолютно.
Новият диск на „Хартбрейкърс“ се въртеше безспирно, но въпреки това при началото на всяка песен избухваха писъци. Вече можех да пея с парчетата, ако поискам.
Момичето пред мен се обърна.
- О, господи! Това е най-хубавата им песен! - възкликна тя, сякаш вече не я беше чула милион пъти днес. - Обичам „Хартбрейкърс“!
Едва се сдържах да не направя физиономия. Сигурно всяка тяхна песен беше най-хубавата. Затворих очи и поех дълбоко дъх.
- Още колко има? - попитах Дрю за десети път.
Не можех да видя началото на опашката, но трябваше да приближаваме. Ако не... е, не знаех още колко ще издържа това мъчение. Дрю, който беше с почти четирдесет сантиметра по-висок от Кара и мен, изпъна врат над тълпата и погледна в посоката, в която предполагах, че се намира групата.