- Ти си момичето, не аз. Откъде да знам? Може би някаква рокличка? Правиш го голям проблем.
Той явно не разбираше в каква криза бях изпаднала, затова реших да използвам малкото време, отпуснато ми от Оливър, за да преровя куфара си. Нямах никакви рокли, но бях взела една сребриста блузка, която задигнах от Кара, и след като я напъхах в черната пола и добавих черни обувки с високи токчета (също на Кара), реших, че тоалетът е подходящ за среща, особено при такова кратко предизвестие.
Оказа се, че Оливър не е чак толкова неразумен. Беше уредил една кола да ме вземе от хотела и петнайсетина минути по-късно шофьорът спря до тротоара в модерна част на града, където улиците бяха опасани от изискани ресторанти и бутици.
- Ехо? - казах аз, щом отворих вратата на номер 137.
Оливър чакаше точно до нея. Беше с тесен черен костюм без вратовръзка, с бяла риза с разкопчано горно копче, а обичайно рошавата му коса беше сресана назад.
- Ти дойде. - Сияеше, сякаш не бе очаквал да дойда и го бях изненадала приятно.
- Как няма да дойда?
Той понечи да отговори, но после пак ме погледна, от глава до пети, и каза:
- Стела, изглеждаш съвършено.
- Мислиш ли? - Трябваше да извърна очи. - Притеснявах се, че...
- Съвършено - увери ме той. - Ела. Искам да ти покажа нещо.
Той отвори вътрешната врата и влязохме в много дълга и много празна стая с дървен под и сиви греди по тавана. Стените бяха боядисани в яркобяло, но на равни интервали по тях висяха картини - всяка осветявана от прожектор. Когато пристигнах, бях толкова нервна заради дрехите си, че не бях забелязала, че срещата е в галерия. Отдалечих се от Оливър и тръгнах към центъра на залата, после се завъртях бавно, за да огледам всичко.
- Харесва ли ти? - попита той. Не беше помръднал от мястото си и се усмихваше доволно.
Да. Никога не си бях представяла идеалната среща, но сега не можех да измисля нищо по-хубаво от това, да бъда тук. Не беше просто кино и вечеря - беше специално и лично, защото Оливър бе помислил какво е важно за мен. Тръгнахме да разгледаме картините, като спирахме да поговорим за всяка, и той реши, че масленото платно на художник, на име Дьо Булие, му е любимото. Сребърен нож и вилица бяха залепени за картината, която представляваше случайни цветни петна, и той я харесваше именно защото му напомняла за бой с храна.
- Къде са всички? - Бяхме прекосили половината галерия, преди да забележа, че сме сами.
- Собственикът е отзад - каза той. - Наех галерията за тази вечер, за да я разгледаме на спокойствие.
- О, ясно - отвърнах. Той нямаше предвид просто спокойствие, искаше да запази връзката ни в тайна.
- Я виж тук - каза той, преди да успея да обмисля думите му. Посочи към края на редицата от картини и аз веднага видях една ярка фотография на стената. - Заради нея сме тук.
Взирах се в творбата на Бианка. Беше оригинал, но аз бях по-впечатлена от факта, че е точно любимата ми фотография, нещо, което той нямаше откъде да знае. Не беше първата нейна снимка, която бях видяла, но именно нея намирах за най-вдъхновяваща.
Изобразяваше нещо съвсем обикновено: малко момиченце, може би на пет или шест години, което си играеше на улицата под летен дъжд. Беше боса и на лицето ѝ бе изписано такова изражение, сякаш на света нямаше нищо по-хубаво от това, да си оплескан с кал до кръста. В усмивката ѝ виждах нещо от безгрижието на Кара, на Дрю и на всички нас като деца. Не се бях чувствала така, откакто Кара се разболя, и осъзнах, че искам да го върна, дори само за няколко мига, колкото да го уловя с апарата си, за да остане завинаги.
- Аз... - Исках да кажа на Оливър какво означава това за мен, но бях останала без дъх и си мислех, че няма как да довърша това изречение, да обясня всичко с думи. Те не бяха достатъчни.
- Харесва ли ти? - попита той. - Чудех се къде да идем тази вечер и после прочетох някъде, че в тази галерия има творба на Бианка. Обадих се, за да се уверя.
- Да - отвърнах най-сетне. Оливър не знаеше, че точно тази снимка бе една от специалните, които породиха страстта ми към фотографията.
- Добре - рече той, сякаш тази дума бе предостатъчна. - Радвам се.
* * *
Отидохме на вечеря в един ресторант наблизо, наречен „Кехлибарена Индия“, на три врати от галерията. Позволиха ни да влезем през задния вход и ни настаниха в салона за частни партита, за да можем да се храним на спокойствие. Преди сервитьорката да донесе храната, аз отидох да си измия ръцете. Точно на излизане от тоалетната забелязах някаква суматоха в предната част на ресторанта.
- Дами, моля ви! - Управителката се опитваше да отблъсне назад повече от двайсет момичета. - Ако не сте дошли да се храните, трябва да напуснете!