- Аз ли? - престорих се на изненадана. - Нищо по-добно.
* * *
- Веганско смути?
- Не, благодаря - отвърнах и сбърчих нос. - Мисля, че ще си взема обичайния геврек.
Седях до кухненския плот в апартамента на момчетата и пиех втората чаша кафе. Беше рано и всички още спяха, с изключение на Зандър. Беше се появил преди петнайсет минути от стаята си, все още сънен, и тръгна право към кухнята на хотела. Когато се върна, носеше чаша с нещо зелено и отровно на вид.
Заради алергиите си той се хранеше с много странни неща. Обикновено ядеше само бъркани яйца, пиле, салати и понякога смилаше храната с блендер. Имаше непоносимост към глутен, към ядки, към миди и беше опасно да яде дори някои плодове. Не стига това, ами беше и толкова късоглед, че не виждаше нищо без очилата, и страдаше от астма, затова Джей Джей все се шегуваше, че бил хипохондрик.
- Моля, заповядай - каза Зандър и доволно отпи от зеленчуците си. Въпреки ограничената си диета, той, изглежда, отбягваше и всякакви бисквити, чипс и сода. Остави чашата на плота и седна на столчето до мен. - Защо си станала толкова рано?
- Не можах да спя. Вчера добавих няколко снимки в уебсайта ми и не мога да спра да мисля за това.
Засега личният ми уебсайт вървеше добре. Е, не беше така посещаван като „Хрониката на „Хартбрейкърс“ - всъщност имаше само няколкостотин преглеждания - но това беше нормално. Бях горда от себе си и всеки път щом някой напишеше положителен коментар, ставах още по-горда.
- О, така ли? Как върви?
- Засега доста добре.
Той отпи пак от чашата си и после избърса зелените мустачки с ръкав.
- Мислила ли си какво ще правиш, когато договорът ти свърши? - попита той.
- Не съвсем. Мислех да постъпя в университет през есента, но се отказах, когато Кара се влоши.
- А мислиш ли да се върнеш?
Свих рамене.
- Не знам. Оттогава много неща се промениха.
- Е, а някаква школа за фотография? Мислила ли си за това.
- Не, всъщност не.
- Как така?
- Не ми е хрумвало. Дори не знам къде има добри програми.
- Носиш ли компютъра си? Нека проверим.
Зандър изглеждаше много по-въодушевен от тази идея от мен, но за да му угодя, отворих лаптопа си и през следващите трийсет минути преглеждахме различни училища. Открихме, че няколко университета заемат челните места във всички класации. „Йейл“ беше най-голямата изненада, защото не очаквах да имат програма по фотография, а Институтът по изкуства в Чикаго ми се стори най-практичният избор, защото не беше твърде далеч от дома. Но всъщност най-много ми хареса Школата по визуални изкуства.
- Това ми харесва - казах на Зандър, докато гледахме техния уебсайт. - Винаги съм искала да живея в Ню Йорк.
- Тогава кандидатствай - каза той и натисна бутона със заявлението.
Засмях се.
- Да кандидатствам? Вече съм пропуснала крайния срок. Есенният семестър започва през септември.
- И какво от това? - попита той и отвори онлайн формата за кандидатстване. - Кой казва, че трябва да почнеш от този семестър? Може напролет или догодина.
Добре, и за това не се бях сетила.
- Да, но още дори не знам дали искам да ида там - казах и се отдръпнах от компютъра.
- Не е нужно да вземаш решение сега - рече той, вече набираше информацията вместо мен. - Пълно име?
- Стела Емили Самюълс - отвърнах несъзнателно. - Не искат ли някаква такса за кандидатстване?
Зандър ме погледна.
- Ама ти наистина ли? Аз ще я платя, щом се при тесняваш толкова. Пол?
Сега беше мой ред да го изгледам.
- Много смешно. - Той ми се ухили.
- Стига, Стела. Не вреди човек да си осигури въз можности.
- Добре, добре. Какво друго трябва да направя?
ГЛАВА 19
След седмица скандалите започнаха отново.
- Господи, ти си такъв претенциозен задник! - извика Джей Джей, отвори със замах вратата и тя се удари в стената. По гласа му разбрах, че този път не се шегува.
Тази сутрин групата имаше някаква среща с продуцентите от звукозаписната компания, за да обсъдят новия албум, по който щяха да започнат работа още след края на турнето. Докато ги нямаше, аз стоях в хотела и работех по публикацията, която трябваше да пусна по-късно този ден.
- Аз ли? Аз ли съм задник? - извика Оливър. - Ти не спря да дуднеш през цялото време. Защо се опитваш да ги вбесиш?
Алек се появи първи в дневната. Скочих на крака, щом го видях, но той не спря да ми каже какво става. Профуча покрай мен и изчезна по коридора, без да продума.
- Съжалявам. Не знаех, че като настоявам за малко творческа свобода, дудна. Следващия път ще се посъветвам с теб, преди да си поема дъх.