- Наистина ли ти харесва? Без майтап?
- Наистина. Честно.
- Няма значение какво мислиш, Стела - каза Оливър.
Това ме нарани и аз пренебрегнах думите му.
- А интересува ли те дали феновете ви я харесват?
- Не! - поклати глава и аз разбрах, че изобщо не ме чува. Така беше стиснал плота, че кокалчетата му побеляха, а на челото му избиваше пот. - Трябва да я свалиш. Веднага.
- А защо не млъкнеш и не я чуеш за момент? - обади се Джей Джей.
И тогава Алек се намеси. Вече беше пуснал лаптопа и отворил на последната ми публикация, трябваше само да увеличи звука. Когато гласът на Оливър се понесе от говорителите, Алек завъртя компютъра и го плъзна по плота.
- Просто прочети какво казват хората.
Столът на Джей Джей изскърца, когато той се премести, за да вижда по-добре. Оливър обаче се взираше в мен и Алек. Изглеждаше съсипан, но тогава Джей Джей извика:
- Еха! - И очите му пробягаха по екрана. Докато преглеждаше стотиците коментари, събрани само за една нощ, лицето му се озари.
- Оливър - казах аз и продължих възможно най-бързо. - Виж, всички тези хора харесват песента ви. Те дори не знаят, че е ваша, но все пак искат още.
Оливър мълчеше, но Джей Джей плесна по плота.
- Казах ли ти - рече той и вдигна среден пръст пред лицето му. - Не ти ли казах, че хората ще я харесат? - Аз го погледнах, за да му покажа, че не помага особено, и той веднага млъкна.
После дойде ред на Алек да се обърне към Оливър.
- Знам, че не искаш да ядосваш баща ми, но не ти ли омръзна да въртим едно и също? Трябва да му покажем, че сме нещо повече от момчешката банда, в която ни превърна. Трябва ни промяна, но не можем да го направим без теб.
Минаха няколко секунди, Оливър мълчеше. Беше така неподвижен и тих, че си помислих, че опитва да овладее гнева си. Момчетата изглеждаха притеснени:
Джей Джей се клатеше със стола, Зандър дъвчеше долната си устна, а Алек беше стиснал здраво устни.
- Какво предлагате да направим?
Издишах с облекчение и Алек бързо му отговори:
- Каквото предлага Джей Джей. За начало да изпълним една от старите ви песни. Тази нощ. На концерта.
* * *
- Тази вечер ще направим нещо различно - каза Оливър към края на концерта. - Какво ще кажете?
Най-сетне, помислих си. Цяла вечер чаках този момент. Момчетата не ми казаха кога смятат да изпеят една от старите си песни, искаха да е изненада дори за мен, и никакви молби не помогнаха. Когато наближи краят на концерта, аз започнах да се притеснявам, че са се изплашили и са размислили.
Оливър замълча, сякаш чакаше отговор, и го получи: тълпата започна да вика и аплодира. Усетих лекота в гърдите си и се изненадах сама от себе си, защото и аз нададох възглас.
Усетих, че някой застава до мен.
- Имаш ли представа какво прави? - попита ме Къртни. - Защо се отклоняват от сценария?
- Съжалявам, нямам никаква представа.
Прехапах устна, за да сдържа усмивката си, скръстих ръце и се облегнах на стената, готова да слушам. Къртни си замърмори нещо и гледаше смръщена клипборда, но когато Оливър заговори отново, тя вдигна очи.
- Следващата песен може да ви се стори нова, но всъщност е старичка - каза той. - Никога не сме я изпълнявали. - Замълча за миг. - Досега.
През публиката мина вълна от нетърпение и всички притихнаха. Беше невероятно как зрителите бяха в синхрон с групата. От моето място виждах това, което виждаха и момчетата, и се започвах да разбирам какво им дават концертите. Дори аз усетих как адреналинът потече по вените ми, надигнах се на пръсти и се наведох напред.
Не откъсвах очи от Оливър. Виждах, че е нервен, защото раменете му се издигаха и спадаха с всеки дъх, и стискаше здраво китарата си. Последва дълго колебание и той погледна назад към момчетата. Зандър вдигна палци, Джей Джей вдигна палките си, а Алек му кимна окуражаващо.
Оливър сведе глава. Виждах как устните му се движеха, говореше си нещо, и тогава се обърна към публиката.
- Тази песен се нарича „Липсващи парчета“ - каза той и отметна кичурите от очите си. - Бих искал да я посветя на един специален човек, който ми даде кураж да я споделя тази нощ с вас.
Ахването ми бе заглушено от гласа на Оливър, който започна да пее, но аз почувствах стягане в гърдите и рязко си поех дъх.
Къртни се вгледа настойчиво в мен.
- Значи, нямаш никаква представа, така ли? - рече тя, но аз бях толкова смаяна, че не ми пукаше дали е ядосана.
Погледнах я с широко отворени очи.
- Той наистина ли...
- Посвети песента на „един специален човек“? -довърши тя вместо мен. - Да, наистина. - Нещо в думите ѝ сякаш порази самата нея, защото наклони глава настрани. - Знаеш ли, не го е правил досега.