- Никога ли?
- Не - усмихна се тя. - За никого.
Когато след три минути момчетата се върнаха от сцената, като подскачаха и се потупваха по раменете, аз още бях като вкаменена. Всички харесаха песента и в края ѝ хората се поклащаха, вдигнали телефони и запалки. Аз още бях зашеметена от думите на Къртни, затова не чух добре текста на песента, но знаех, че е прекрасна.
- Беше невероятно! - извика Оливър и заби юмрук във въздуха. Когато ме видя, хукна към мен и преди да се усетя, ме награби и ме завъртя. - Чу ли, Стела? Размазахме ги!
- Не мога да повярвам, че го направихме - възкликна Зандър. - Беше откачено. - Клатеше глава, а очите му светеха. Алек стоеше до него, ухилен до уши.
- Невероятни сте, момчета - казах аз, когато Оливър ме пусна.
- Не, ти си невероятна - рече Оливър и обхвана лицето ми с длани. Бързо притисна устни до моите, после продължи да скача от радост.
- Момчета, чуйте - каза Джей Джей, обръщайки се към сцената.
В края на всеки концерт публиката ги викаше на бис, но този път беше различно. Ревът на тълпата беше толкова оглушителен, че усещах как отеква в сърцето ми.
Къртни се появи отново с ръце на кръста.
- Нямам представа какво стана, по дяволите - рече тя с изопнато лице. Всички спряха. Изгледа ги строго и аз се уплаших, че ще се разкрещи, но тя се усмихна. - Но ще трябва да си замъкнете пак задниците на сцената.
Няколко секунди изминаха в мълчание, после Джей Джей започна да се смее и всички го последвахме. Сценичните подадоха инструментите на момчетата и те тръгнаха към ревящата тълпа, ухилени до уши. Точно преди да излязат на сцената, Оливър се обърна и ме хвана за ръката.
- Благодаря ти. - Стисна пръстите ми и ме изгледа зашеметяващо. После изтича на сцената и публиката започна да скандира името му.
ГЛАВА 20
- Тази ми харесва - посочи Пол на екрана с химикалката си. - Безценна е.
Приключвахме с работата по седмичната публикация в блога. Имаше място само за още една снимка и бяхме ограничили избора си до две.
- Да, хубава е - отвърнах и щракнах на нея.
Джей Джей беше сложил ръка на кръста си. Приличаше на примадона, но не затова снимката беше безценна.
Бяха изминали няколко седмици без никакви номера от страна на Оливър, затова Джей Джей доста се изненада предния ден сутринта, докато се обличаше. На всичките му тениски бяха изрязани две кръгчета на гърдите, като във филма „Лоши момичета“. Трябва да се признае, че това бе впечатляващо - Оливър бе намерил време да ги изреже само за една нощ. Джей Джей прие шегата изненадващо добре - аз например щях да откача, ако някой ми съсипе нарочно дрехите - и цяла сутрин дефилира из апартамента с една от новите си тениски и оголени зърна. Тогава успях да го снимам.
- Идеално - каза Пол, пусна химикалката и се облегна в стола. - Можеш да довършиш сама, нали?
- Да. Щом снимките се заредят, ще добавя текст към всяка и ще сме готови да ги качваме.
- Прекрасно, защото трябва да обсъдя още нещо с геб. Относно договора ти.
Аз спрях работата си и се обърнах към него. Заради рака на Кара не бях работила през гимназиалните си години и никога не бях имала шеф. Смятах, че той е много готин, въпреки че нямах с кого да го сравня. През повечето време ми даваше голяма свобода в блога и когато работехме заедно, имах чувството, че съм с приятел. Но сега тонът му бе някак сериозен и аз си спомних, че всъщност съм негов служител.
- Договорът ми - повторих аз и изправих гръб на стола. Проблем ли имаше?
Пол кимна.
- Феновете реагираха феноменално на блога, Стела. Ти свърши страхотна работа досега.
- О - раменете ми се отпуснаха. - Благодаря.
- Няма защо, скъпа. Не бих го казал, ако не го мислех. Исках да поговорим, защото не мога да си представя какво ще правя без теб.
- Аз... какво?
- Искам да продължим договора ти. Е, всъщност искам да те наема на постоянен договор.
Не знаех какво бях очаквала, но не и ново предложение за работа. Беше толкова внезапно, че дори не можех да осъзная какво точно чувствам - вълнение, радост или гордост. Вероятно и трите.
Докоснах по навик носа си, прокарах пръст върху малкото камъче и тогава за миг си спомних момичето от часа по литература - за нейната страховита халка на носа и лилавата коса, която ми приличаше на октопод - зачудих се дали, ако ме види сега, пак ще ме помни като една от тризнаците Самюълс. Външният ми вид не се беше променил особено, но се чувствах съвсем различна от момичето, което бях тогава, дори от момичето, което бях преди два месеца.
Като се присъединих към турнето на „Хартбрейкърс“, аз най-сетне си върнах част от времето - моите мигове на независимост - което мислех за безвъзвратно останало в гимназията. А ето че сега имах собствен сайт за фотография и бях кандидатствала в Школа по визуални изкуства. Когато реших да приема първото предложение на Пол, го направих с мисълта, че тази работа ще е временна и скоро ще се върнa у дома. Но за кратко се бяха случили толкова много неща. Исках ли да се върна у дома, или исках да остана с групата? Какво ли още ме чакаше?