После погледна надолу и ми се усмихна.
- Май остават само десетина минути.
- О, слава богу! - Посегнах към раницата и извадих вещите на сестра ми. Диск на „Хартбрейкърс“, плакат и тениска от турне. Ако тя не откачеше от радост заради този подарък...
Минутите минаваха и ние бавно напредвахме. Колкото по-близо стигахме, толкова по-често успявах да зърна групата през тълпата. Светкавици проблясваха. Скоро щяхме да сме само на няколко души разстояние от тях. Когато момичетата, които се бяха струпали пред масата, си тръгнеха...
Аз най-сетне успях да видя „Хартбрейкърс“. Огледах ги и сърцето ми замря.
Зад масата седяха четири момчета. В десния край имаше едно мускулесто момче с тясна тениска и къса тъмна коса. На лявата му ръка, близо до рамото бяха татуирани преплетени черни спирали. До него седеше висок кльощав тип с рошава розово-руса коса и дебели очила. Третото момче също беше русо, но косата му бе обръсната на буквата Т и така наплескана с гел, че всеки кичур си кротуваше на мястото. На шията му висеше жицата на слушалки и той не спираше да намества накрайниците в ушите си.
Но очите ми изскочиха, когато видях последното момче; то имаше позната чуплива коса и убийствена усмивка: момчето от „Старбъкс“. Усетих, че се изчервявам. Той говореше с едно момиче, докато подписваше плакат, после посегна през масата и я прегърна. Тя отмина и аз видях сълзи по бузите ѝ. Умът ми превключи на трета космическа. Бях флиртувала с момче от любимата група на сестра ми? Със звезда?
Опашката пак помръдна напред и аз осъзнах, че ще трябва да говоря с него отново. Какво ли щеше да направи, когато ме види? Дали щеше да ме помни? Разбира се, казах си. Та ние флиртувахме цели пет минути и той ми плати кафетата! Но пък вероятно го беше правил с милион момичета. Дланите ми се изпотиха и аз бързо ги избърсах в тениската на гърба си.
Осъзнах, че не искам да ме помни. Бях му казала, че съм в Чикаго, за да видя артгалерия, а не заради „Хартбрейкърс“. Когато застанех пред него и го помолех за автограф, сигурно щеше да се изсмее и да си помисли, че съм поредната откачена фенка.
- Те изглеждат като хлапета - каза Дрю и ме изтръгна от мислите ми. Откъснах очи от момчето.
- Какво? - попитах с разтуптяно сърце.
- Групата. - Дрю ме изгледа с интерес. - Добре ли си, Стела? Малко си бледичка.
- Какво? - отвърнах пак и се насилих да се засмея. -Съвсем съм си добре. О, да, прав си. Малки момченца.
Той още се взираше в мен, сякаш разбрал, че нещо не е наред, затова продължи с шегата:
- Виж го онзи кльощавия вляво. Сигурно е на дванайсет.
Дрю погледна към момчето, което бях срещнала сутринта, и леко се усмихна.
- Не знам, на мен ми изглежда на тринайсет.
Онова момиче пак се обърна, този път с възмутено изражение.
- Оливър е на осемнайсет. Спрете да му се подигравате. Не е хубаво.
Оливър, казах си и опитах да запомня добре това име. Внезапно се сетих защо ми се беше сторил толкова познат. Кара четеше статия в списание за него, където твърдяха, че бил истински разбивач на сърца.
- Майтапиш се, нали? - отвърна ѝ Дрю с престорено изумление.
Тя сложи ръка на кръста си.
- Да ти приличам на майтапчийка? - Когато брат ми не отговори, тя продължи: - „Хартбрейкърс“ са най-талантливата група на всички времена, а Оливър е невероятен. Така че запазете глупостите за себе си.
Дрю я погледа още малко с отворена уста, накрая се съвзе и за моя изненада, се извини на момичето.
- Е, госпожо Пери - започна той, след като погледна тениската ѝ. На нея пишеше: „Бъдещата госпожа Оливър Пери“. - Моля, приемете най-искрените ми извинения. Не исках да ви обидя и няма да се повтори.
- Не се извинявай на мен - сопна се тя и посочи Оливър. - Извини се на него.
- Следващият! - извикаха охранителите.
Момичето се обърна и за миг се преобрази - усмивката ѝ беше толкова широка, че сигурно болеше. Примигнах от изненада. Заради спора им не бях забелязала колко близо сме стигнали до масата. Празният ми стомах се преобърна.
- Дрю, май си прав - казах аз и му подадох нещата на Кара. - Не ми е добре. Трябва да ида до тоалетната.
- Няма начин, Стела. - Той ме хвана за тениската, когато се опитах да избягам. - Няма да се измъкнеш толкова лесно. Не ми пука дори да се издрайфаш върху групата, но отказвам да ида при тях сам.
Усетих, че ръцете ми треперят от ужас. Нямаше начин да застана пред Оливър.
- Но, Дрю... - изскимтях аз.