- Ами в Лос Анджелис ще има премиера на един филм и трябва да присъствам. Искаш ли да дойдеш?
- Премиера на филм - повторих аз.
- Да, с мен - добави той.
Това означаваше, че ще покажем връзката си пред всички, но моят мозък успя да смели само „премиера на филм“.
- Ама с червен килим ли?
- Ами да. Това проблем ли е?
- И искаш аз да бъда до теб на червения килим?
Той се усмихна.
- Не - едва сдържаше смеха си. - Всъщност се надявах да ме отрежеш, за да мога да ида с Джей Джей.
- Еха - бе единственото, което успях да кажа. Оливър ме канеше на премиера на филм! Само като си помислех за това, се замайвах и в същото време изпитвах огромно облекчение. Това, че искаше да се покаже с мен, беше голяма стъпка. Бях мислила много за връзката ни и най-вече за изборите, пред които щях да се изправя след време, и осъзнах, че не искам да продължаваме да я пазим в тайна. Затова признах на Кара единствената причина, поради която се страхувах да се покажа с Оливър - че медиите могат да разровят личния ни живот.
- И каква точно мръсна тайна могат да открият за мен? - попита ме тя през смях. - Аз живея в болница. Не съм имала много възможности да обера банка или да ме арестуват.
- Ами ако започнат да пишат за болестта ти? - попитах аз.
Тя се изсмя.
- И какво? Това не е никаква тайна.
Разговорът ни ме ободри. Ако на Кара не ѝ пукаше, тогава не беше нужно да пазим връзката си в тайна заради нея. От дни исках да поговоря с Оливър за това, но все не намирах подходящ момент и сега той ме изпревари.
- Да приема ли това за „да“? - попита ме, очите му блестяха от веселие. Не можех да продумам, само кимнах. - Добре - рече той и кимна рязко. Усмихна се леко накриво и ме целуна по челото.
След като минута-две се усмихвах на себе си, аз взех апарата от масата пред нас и закачих талисманчето на каишката му.
- Още не разбирам защо трябваше да ми правиш подарък - казах аз. - Не че се оплаквам, но да не се опитваш да ме подкупиш?
- Е, реших, че няма да навреди - смигна ми Оливър.
* * *
- Имаш писмо - уведоми ме Дрю по телефона. -Мисля, че сигурно е някаква реклама.
Чух шумолене на хартия и се зачудих дали не рови из получената поща. Мама винаги я оставяше в една фруктиера и аз ясно си представих как той се навежда към плота, притиснал телефона с рамо към ухото си, и рови из писмата.
- О, така ли? - попитах. Лежах на една койка в автобуса и чоплех лака на ноктите си. Колкото повече време прекарвах с „Хартбрейкърс“, толкова болката от мъката по дома отслабваше, но докато си представях как брат ми стои в кухнята и прави нещо толкова обичайно, усетих пробождане в сърцето. - От кого е?
Говорехме от цял час, разказвахме си какво се случва в живота ни. Освен че беше прочел и последната книга от летния списък, Дрю прекарваше възможно най-много време с Кара в болницата, преди да замине за университета. Последният курс от лечението беше към края си и след това щяха да направят трансплантацията.
- От Школата по визуални изкуства? Прилича на обичайно информационно писмо. Искаш ли да го отворя?
Изстрелях се от леглото и си ударих главата в горното.
- Господи! Отвори го, Дрю!
- Какво е това? - попита той и чух, че къса плика. - Писмото е доста дебело.
- Какво пише? - Бях твърде нетърпелива, за да отговоря на въпроса му.
- „Уважаема госпожице Самюълс - прочете той. - От името на административния съвет имам удоволствието да ви уведомя, че сте приета в Школата по визуални изкуства.“ Чакай, Стела. Да не си кандидатствала в друг колеж?
- Господи, майтапиш ли се? - Стиснах здраво очи, опитвах се да не се разскачам от радост. До този момент не осъзнавах колко съм се надявала да ме приемат.
- Какво става?
- Дрю - казах аз, след като се успокоих достатъчно. - Току-що ме приеха да уча в една от най-добрите програми по фотография в страната.
- Наистина ли, Ракетке? Това е невероятно! Кара знае ли?
- Още не. Аз кандидатствах просто така. Беше идея на Зандър. - След това разказах на Дрю за новото предложение на Пол и как не мога да реша какво да направя.
- Явно си изправена пред труден избор - каза той. -Но не си ли доволна, че тръгна с групата?
- О, да - кимнах, усмихната. - Доволна съм.
ГЛАВА 21
Сутринта преди кинопремиерата, аз още нямах какво да облека. Оливър мислеше да ме изведе по магазините, но после телефонът му иззвъня.
- Ало? - Започна да обикаля из стаята и отговаряше само с „да“. Накрая каза, че ще тръгне веднага, и затвори.
- Какво става? - попитах аз.
- Трябва да ида до офиса на „Монго“ - обясни той. - Нали нямаш нищо против да излезеш по магазините без мен?