- Нима? - изсъска им Алек и ги изгледа страховито. - Не помагате.
- Да, извинявай - промърмори Джей Джей и ме погледна извинително. После на лицето му се появи яростно изражение. - Когато се върне, ще го смажа от бой.
- Стела, трябва да ни повярваш - каза Зандър и прекъсна Джей Джей, преди да е отправил още заплахи. - Щом разбрахме, че не си с Оливър, искахме да си тръгнем, но Къртни не ни позволи.
- Няма нищо - отвърнах аз. Не бях ядосана на тях. Те не бяха виновни. Имаше само един разбивач на сърца в тази група.
Зандър и Алек се спогледаха угрижени, но аз не им обърнах внимание. Взирах се в снимката на Амелия Роуз, която ме гледаше от екрана на компютъра. И осъзнах, че няма значение с кого е отишъл Оливър. Можеше да е отишъл и с горила и аз пак щях да се чувствам предадена. Разбира се, болеше ме, че бе завел красиво момиче вместо мен, но всъщност ме разстройваше това, че ме заряза без никакво предупреждение. Просто не разбирах. Последния път, когато го видях, той беше развълнуван, че ще бъде с мен. Какво се беше променило?
Явно нещо се беше случило, след като се видяхме сутринта. Просто не можех да си представя какво. Преди да измисля някакво обяснение, вратата се затръшна и всички замръзнахме. Знаех, че трябва да е Оливър, и паниката се надигна в гърдите ми така, че не можех да дишам.
Обърнах се към Алек.
- Моля те, скрий ме. Не искам да го виждам сега.
Когато разбрах, че Оливър няма да дойде да ме вземе за премиерата, аз трябваше да се върна в стаята си. Но бях толкова шокирана, толкова объркана, че не можех да мисля нормално. Казвах си, че сигурно има съвсем логична причина да направи това. Трябваше да има.
Алек ми подаде ръка, без да продума, помогна ми да стана и аз видях разбирането в очите му. Поведе ме по коридора към стаята си и едва когато вратата се затвори зад нас, каза:
- Стела, добре ли си?
Той знаеше, че не съм добре, но все пак попита, защото Алек Уилямс не беше така скован и студен, както повечето хора смятаха.
И това беше достатъчно. Сълзите потекоха, аз паднах в прегръдката му и заплаках. Той ме галеше по косата и ми шепнеше успокоително. По едно време чух гневни викове от апартамента, но не можех да спра да плача и не разбрах какво става. Плаках ли, плаках, излях цялото си разбито сърце като кръв от прясна рана.
Сигурно съм плакала, докато заспя. Когато отворих очи, усетих, че косата лепне на лицето ми от засъхнали сълзи. Седнах и забелязах, че някой ме е сложил в леглото и ме е завил до раменете. Този някой се беше отпуснал на едно кресло с килната назад глава и широко отворена уста.
- Алек? - прошепнах, за да проверя дали е буден.
Той подскочи с изхъркване.
- О, добро утро, Стела. - Изправи се до седнало положение. - Добре ли спа? - попита ме той, докато търкаше очите си.
- Господи, Алек! Заела съм леглото ти.
Той махна с ръка.
- Не се тревожи. Няма проблем.
Лилавите сенки под очите му обаче казваха друго и аз разбрах, че изобщо не е спал добре.
- Но вие имате концерт довечера - казах, чувствах се ужасно. - Трябва да си починеш.
Докато изричах това, осъзнах истинското значение на думите си. Момчетата имаха концерт тази нощ, което означаваше, че трябваше да работя. Трябваше да се срещна с Оливър.
Алек сигурно видя ужаса на лицето ми.
- Сигурен съм, че Пол ще разбере, ако не искаш да дойдеш.
- Не - отвърнах аз и изненадах и двама ни.
Чувствах се като празна черупка, сякаш всичките ми вътрешности бяха изтръгнати, особено сърцето, но нямаше да позволя на Оливър да разбере това. И нещо по-важно, нямаше да позволя на нашата връзка, или по-скоро трябва да я нарека нашата минала връзка, да попречи на работата ми.
Заради Кара имах години опит в криене на болката си. Знаех как да се преструвам на силна, когато всъщност се чувствах безпомощна като стръкче трева на вятъра. Това нямаше да е по-различно. А и бях приела работата, защото беше невероятна възможност, а не заради Оливър. Исках да съм добра в нея и нямаше да му позволя да ме провали.
- Не? - повтори Алек и вдигна объркано вежди.
- Ще дойда на концерта.
- Какво? Защо? - звучеше смаян, сякаш току-що му бях казала, че ще скоча от покрива на небостъргач.
- Защото - отвърнах бавно, като опитвах да овладея гласа си. - Ще изглеждам жалка, ако избягам.
- Стела, нямах това предвид...
- Знам. - Станах от леглото. - Но снощи бях истинска разсополивена развалина и няма да позволя това да се случи отново. - Алек изглеждаше разстроен и аз осъзнах, че вероятно е прозвучало, сякаш съм му ядосана. Прекосих стаята, наведох се и го прегърнах. - Много съм ти благодарна, че се погрижи за мен вчера, не бих могла да искам по-добър приятел.