- Няма защо - каза той, когато се отдръпнах.
Виждах, че още е объркан от внезапната промяна в настроението ми, но аз нямаше да позволя моите проблеми да го тревожат повече. Според часовника на нощното шкафче беше още рано, имаше достатъчно време да се наспи, преди денят да започне.
- Защо не поспиш малко? - предложих му аз и посочих вече празното легло. - Имаш още няколко часа.
Той ме гледаше напълно безизразно. След няколко секунди кимна и каза:
- Да, добра идея.
Разви слушалките от айпода.
- Ще се видим довечера - казах аз.
* * *
Този ден беше ужасен. По-конкретно - да съм близо до Оливър, беше истинско мъчение. Но аз имах подкрепата на момчетата - Алек, Зандър и Джей Джей се държаха с него студено. Оливър ни избягваше, доколкото можеше, затова аз се паникьосах и се сковах, когато го чух да ме вика след концерта късно през нощта.
- Стела.
Звукът на гласа му ме накара да поема рязко дъх. Задържах го в гърдите си, в опит да се приготвя за предстоящия разговор. Какво изобщо можеше да ми каже? Дали ще мога да говоря с него? След секунди дробовете ми започнаха да горят и аз най-сетне издишах и се обърнах. Когато го видях, ръцете ми започнаха да треперят и бързо ги скрих зад гърба си.
Не извръщах поглед от него, докато се приближаваше. Още не знаех дали ще мога да кажа нещо, да му покажа някак колко ме е наранил, но се надявах поне очите ми да кажат достатъчно.
- Здрасти - рече той, щом стигна до мен.
Звучеше толкова напрегнат и тъжен, че внезапно изпитах желание да се прислоня в прегръдката му. Сърцето ми настояваше да се приближа, да го успокоя, но аз знаех, че не бива. Свих пръстите на краката си в обувките и останах на мястото си.
- Здрасти - отвърнах безизразно.
- Търсих те - каза той. Реших да го оставя да говори и стиснах здраво устни. - Може ли да поговорим за момент?
Потрих чело и отметнах кичурите си.
- Изморена съм, Оливър.
- Моля те. - Отчаянието в очите му ме накара да въздъхна.
- Говори бързо.
- Добре. - Той посочи зад рамото си към една празна стая. - Но трябва да сме насаме.
За каквото и да искаше да говорим, явно беше важно, защото рискува да ме хване за ръка и ме поведе към стаята.
- Какво искаш? - сопнах се аз и издърпах ръката си. Нищо добро нямаше да излезе от този разговор. Усещах го.
Той замълча, сякаш това, което щеше да ми каже, бе по-страшно от това, да излезеш пред многохилядна публика, и следващите думи, които излязоха от устата му, бяха така неочаквани, че останах безмълвна.
- Обичам те.
- Какво? - Мозъкът ми се опитваше да смели чутото, но не успяваше. Сякаш получавах едно и също компютърно съобщение: Неочаквана грешка. Моля, опитайте отново.
Той се прокашля и повтори, но този път по-бавно:
- Казах, че те обичам.
- О, стига бе! - Скръстих ръце, за да не го зашлевя. - Не може да се отнасяш с мен като с боклук и после да дойдеш и да кажеш нещо такова.
Очите му просветнаха. От гняв, който овладя добре, защото заговори съвсем спокойно:
- Мислиш, че вече не ми пука за теб?
- Не ми ги пробутвай такива - пристъпих напред. - Ти ме заряза, не помниш ли?
- Но това не значи, че не ме е грижа за теб - рече той отбранително. - Повярвай ми, последното нещо, което исках, беше да те нараня, но...
- Млъкни! - казах и вдигнах ръка. - Не можеш просто да се извиниш и да очакваш да завалят цветя и рози. Не можеш да кажеш нищо, за да поправиш стореното.
Вместо да отговори, Оливър се извърна и дръпна кичур от косата си. Изпсува и заби юмрук във въздуха, преди да се принуди да поеме спокойно дъх.
- Права си - каза накрая, все още с гръб към мен. - Не мога да ти дам обяснението, което искаш.
Това ли беше? Само това ли ще ми каже?
- Майната ти, Оливър! Ти се подигра със сърцето ми, а сега не заслужавам дори истината, така ли? - Не исках да плача пред него, но усещах, че очите ми парят.
Той се обърна.
- Крещи ми колкото искаш, заслужавам го. Но това, което направих, няма нищо общо с теб.
- За какво говориш? - Опитвах се да преглътна сълзите. - Не те разбирам.
- Не мога да ти кажа! - отсече той. Потрепна от собствения си тон и поклати глава. - Трябва да знаеш само, че ти все още си моята звезда. Дори да ме мразиш.
Взирах се умолително в него. Имах нужда да каже нещо, каквото и да е, дори някакъв намек какво се е объркало между нас. Но той избра да сведе очи и стисна устни.
- Както и да е - отвърнах и позволих на дъха си, на надеждата и на гнева да излязат от мен. Раменете ми увиснаха. - Аз бях дотук.
Без да го поглеждам, изтичах от стаята, за да се отдалеча възможно най-много от него. Когато открих най-близката баня, се барикадирах вътре, готова да си изплача очите, но тогава телефонът ми изжужа. Погледнах номера и се засмях през сълзи. На екранчето просветваше номерът на Кара. Покрай концерта и Оливър напълно бях забравила, че трябваше да говорим днес и сега исках да чуя гласа ѝ повече от всичко.