- Спри да повишаваш глас - отряза ме мама. После ме хвана за ръката. - Просто слушай.
Знаех, че не е виновна доктор Мичъл, но исках да чувам решения, а не лоши новини. Отдръпнах се от мама и горещи сълзи започнаха да се стичат по лицето ми.
- Как може да сте толкова спокойни, когато тя се отказва от Кара?
- Не се отказвам от сестра ти. Можем да направим още нещо за нея - каза ми строго доктор Мичъл. Погледна към родителите ми, преди да продължи: - Тъй като не е ясна причината за неуспеха на трансплантацията, мисля, че най-доброто за Кара ще е да се подложи на нова.
Докато говореше, тя ме гледаше право в очите, сякаш във всичко това имаше някакъв скрит смисъл.
- Как?
- Стела - рече тя бавно. - Ти си идеалният донор за сестра си.
* * *
Реших го още на мига. Нямаше начин да не стана донор на Кара и решението беше съвсем лесно - все едно натискаш ключа на лампата. Доктор Мичъл нарече трансплантацията сингенична или сингепична или нещо такова, започваше със „с“. Още взето, това беше процедура, при която болният от рак, Кара, получава стволови клетки от идентичен свой близнак, от мен. Въпреки че вече го бях решила, аз казах на всички, че искам малко време да си помисля, и отидох в комуникационния център за пациенти, за да използвам компютър. Исках да свърша някои неща, преди да се подложа на операцията.
От самото начало шансовете на Кара не бяха много големи, но има хора, които, дори светът да свършва, отказват да се предадат. Не всеки болен от рак има оптимизма на сестра ми, защото, макар че нейното оцеляване не беше сигурно, някои хора бяха победени още в началото - четвърти и последен стадий. Бях виждала няколко деца в такъв стадий, някои опитваха да се държат като сестра ми, но повечето решаваха да си подредят нещата, да се подготвят за неизбежното.
И точно това правех сега, защото мечтата да стана истински фотограф, като Бианка Бридж, беше в последен, терминален стадий. Щом приех неизбежното, можех да насоча цялото си внимание към Кара.
Трябваше да свърша толкова много неща: да оттегля кандидатурата си за постъпване в Школата по изящни изкуства и да се обадя на Пол, за да откажа предложението му, но не това беше трудната част. Най-много се страхувах да закрия уебсайта си, особено след толкова усилена работа, но трябваше да го направя. Ако не го сторех, винаги щеше да има нещо, за което да съжалявам.
Влязох в мрежата от един болничен компютър и написах адреса. Вратът ми беше скован и аз раздвижих рамене, докато чаках да се зареди. Тогава забелязах малка червена цифра едно до иконата за съобщения. Реших, че няма да навреди да го прочета, преди да изтрия всичко, затова натиснах върху иконата.
Благодарение на вечно нестабилната безжична връзка на болницата, страницата се зарежда няколко секунди, а после видях това:
Уважаема госпожице Самюълс,
Казвам се Бетани Колт и макар че нямаме много общо (аз съм четиресет и две годишна домакиня от Ню Джърси), все пак нещо ни свързва - и двете знаем колко ужасно е да гледаш как някой, когото обичаш, страда. Подобно на сестра ви, моята дъщеря Стефани има рак. Беше диагностицирана с остра лимфоцитна левкемия миналата година, когато беше на дванайсет.
Като повечето тринайсетгодишни момичета, Стефани е луда по „Хартбрейкърс “. Стените на стаята ù са облепени с техни плакати (за мой ужас) и тя много харесва блога, който вие нарекохте „Хроника на „Хартбрейкърс“, както и да следи какво става в живота на момчетата. Именно чрез блога открих вашия фотографски уебсайт.
Пиша ви това писмо, за да ви кажа, че съм дълбоко развълнувана от снимките ви, особено от тези на сестра ви. Последните няколко месеца бяха много трудни за мен. Стефани отпада все повече и аз усещам как ракът отнема част от мен, и то най-важната част, от която се нуждая, както се нуждая от сърцето си, от вярата и от куража. Но като видях вашите снимки, аз успях да си върна всичко това. Вашите снимки показват не само вътрешната сила на сестра ви, но и че дълбоката обич към някого е извор на смелост. Смелост да се надяваш, смелост да се бориш. Благодаря ви, че ми върнахте смелостта да се боря. Като споделяте това, през което преминавате, вие помагате на някой друг също да се справи.
Искрено ваша,
Бет
Прочетох писмото отново и отново. Мислех си, че ако изучавам думите достатъчно дълго, ако ги прочета още веднъж, вероятно най-сетне ще проумея значението им. Как така моите снимки са върнали нещо, което е загубила, особено нещо така неуловимо като вярата или силата? Възможно ли беше това?