Не се питах дали изкуството може да вдъхновява. Знаех, че може, защото никога нямаше да забравя снимката, която бе вдъхновила мен - малко момиченце, покрито с кал и със светнали от радост очи. Но това го постигаше Бианка - да вълнува хората. За мен фотографията беше нещо лично. Никога не бях се стремила да запаля тази искра у някого, а само да утоля нещо вътре в себе си. И не си бях представяла, че ще помогна на една непозната, но ако думите на Бет бяха истина, тогава аз бях нейната Бианка Бридж.
Може би мечтата ми все пак не беше обречена.
През последните няколко години гледах на снимането като на моя начин да се справя с рака на Кара. Но явно грешах. Не използвах фотографията, за да се справя с болестта ѝ - фотографията просто беше нещо, което обичах. Използвах Кара, за да се справя със страха си от бъдещето. Внезапно бях изправена пред толкова много избори, дали да продължа да работя за „Хартбрейкърс“, или да уча, и това беше съкрушително по един ужасяващ начин. Като се върнах у дома и изоставих всичко това, аз избрах лесен изход.
Пак се замислих за разговора с Оливър и как ми каза да не се виня за болестта ѝ. Говореше така убедено, сякаш това бе най-очевидното нещо на света. Тогава си помислих, че не разбира, че не може да разбере как се чувствам, но вече започвах да проумявам. Това бе като ябълката на Нютон, внезапно прозрение, така силно, че сякаш наистина на главата ми беше паднала ябълка. През цялото това време аз бях парализирана от вина. Вина, че не съм забелязала кога Кара се е разболяла. В резултат бях развила някакъв странен психологически страх да преследвам мечтите си.
Онази нощ Оливър каза и още нещо - за поемането на удара, и аз реших, че говори глупости. Когато прочетох писмото на Бет, разбрах. Животът никога не ти дава почивка. Той е суров и не прощава, и когато те връхлети, имаш само два варианта: да легнеш на земята или да се изправиш и да се бориш. След диагнозата на Кара, аз прекарах доста време на земята, предадох се пред страха, но сега исках да се изправя и да нанеса няколко удара.
Погледнах уебсайта си и всички снимки, които разказваха живота ми, и вместо да ги изтрия, написах в търсачката три букви - ШВИ (Школа за визуални изкуства).
Щях да спася сестра ми, но първо трябваше да поема по-добре удара.
* * *
Когато се върнах в педиатрията след час, открих, че вратата на Кара е широко отворена. Родителите ми не бяха вътре - вероятно бяха отишли да си вземат кафе или да поспят във фоайето - но брат ми и сестра ми бяха там. Дрю беше придърпал един стол до леглото на Кара и двамата играеха на карти.
Не ме забелязаха, затова се облегнах на касата на вратата и започнах да ги гледам. Беше ред на Дрю. Той изтегли поп пика и получи флош, но изхвърли картата като ненужна. Смръщих се и поклатих глава.
- Стига де - каза Кара и отпусна ръка. - Играта не е забавна, когато ме оставяш да победя.
- Да те оставям ли? - Той се отдръпна като обиден, но леко се усмихваше. - Никога не бих го направил.
- Да бе, да - каза тя и извъртя очи. - Ако не беше изтеглил валето още в началото на играта, щях да ти повярвам.
- Той има и дама - казах аз и се отблъснах от вратата.
Щом ме чу, Дрю се извърна към мен.
- Здрасти, Стела. Какво става?
- Нищо особено. - Влязох в стаята. - Просто се чудех дали мога да остана за малко насаме с Кара?
- Разбира се, няма проблеми. - Той събра картите, натъпка ги в захабената кутийка и ѝ каза. - После ще играем ли пак?
Тя кимна, Дрю стана и прекоси стаята. Когато стигна до мен, аз леко го стиснах по рамото, преди да излезе в коридора. Погледнах към Кара и издишах дълго през носа си, исках да се успокоя. Не бях толкова нервна, но щях да ѝ кажа нещо важно и исках да съм спокойна.
- Ти дойде - рече тя. Усетих нещо в гласа ѝ.
- Естествено, глупаче - отвърнах и направих физиономия. - Нищо на света не може да ме отдели от теб.
Сигурно не биваше да го казвам, защото Кара въздъхна и скръсти ръце в скута си.
- Благодаря, Стел. - Звучеше унило и аз имах чувството, че говори на празната стая, защото не гледаше към мен.
- Може ли да седна при теб? - Тя кимна, но още не ме поглеждаше.
Хм, странно, помислих си, когато седнах на ръба.
Нещо определено я тревожеше и аз реших, че каквото и да беше, явно е свързано с мен, защото преди малко се бе държала съвсем нормално с Дрю. Изчаках секунда, за да ѝ дам шанс да заговори, но после минаха още пет секунди, десет, двайсет.
- Кара, какво има?
- Освен очевидното ли? Нищо, добре съм. - Тя се усмихна, но едва и само за миг.
- Не ми изглеждаш добре. - Скръстих ръце на гърдите си. - Сърдита ли си ми за нещо?