- Не. - Тя стисна ръце и най-сетне ме погледна. -Доктор Мичъл каза, че ми трябва нова трансплантация... - Поколеба се, лицето ѝ беше печално - Ако искаш да станеш мой донор.
Едва не се засмях. Тя се притесняваше, че може да не ѝ стана донор?
- Кара. - Хванах ръката ѝ и я стиснах леко. - Разбира се, че ще го направя. Как иначе?
Тя издърпа ръката си.
- Не, не е това. Страхувам се... - Замълча и не довърши.
- Хей - посегнах отново към нея. - Не се тревожи. Този път ще стане.
И аз бях притеснена, но доктор Мичъл изглеждаше доста сигурна в успеха на тази процедура. Първо щяха да ми направят изследвания, за да се уверят, че съм достатъчно здрава, за да бъда донор. След това идваше операцията. При други обстоятелства тя щеше да ми направи тест, наречен „Човешки левкоцитен антиген“, за да сравни моите стволови клетки с тези на приемника, но тъй като бяхме еднояйчни близнаци, нямаше нужда от това.
Щяха да вземат костен мозък от двете страни на тазовата ми кост, което малко ме плашеше, но доктор Мичъл ме увери, че ще съм под упойка и няма да усетя нищо. Това бе относително проста операция и щяха да ме изпишат от болницата още същия ден.
Тъй като трансплантацията беше сингенетична, моите здрави клетки щяха да бъдат инжектирани в Кара веднага. Те щяха да бъдат вкарани в кръвта ѝ като при кръвопреливане и този процес щеше да отнеме няколко часа. След това доктор Мичъл щеше да наблюдава състоянието ѝ - дали има признаци за производство на нови, здрави кръвни клетки. Техният растеж щеше да е първият признах, че лечението е успешно.
- Нямам предвид това - поклати глава Кара.
- А какво?
- Аз... - замълча отново. Почаках да събере мислите си и накрая тя пое дълбоко дъх и каза: - Не знам дали искам да ми станеш донор.
- Какво? - възкликнах аз, думата излезе като съсък от устата ми. - Кара, трябва. Ако не го направя, няма да оздравееш.
Тя сви рамене и извърна глава.
- Не съм сигурна в това.
- Но лекарите са сигурни. - Стомахът ми се сви от внезапна болка, имах чувството, че са ме простреляли с куршум от лед; студ се разля из цялото ми тяло. - Защо искаш да поемеш такъв риск?
Кой седеше до мен? Това не беше моята сестра. Тя беше боец още от самото начало. Тя нямаше да се откаже и да остави ракът да я победи - тя беше експерт по поемане на удари. Не разбирах откъде се взе това бяло знаме.
Очите ѝ потъмняха, тя седеше неподвижно и дълго мълча.
- Стела, изплашена съм - каза накрая така тихо, че трябваше да се наведа, за да я чуя. - Не искам да умра, но... но не мога да спра да мисля как провалям живота ти и това ме плаши много повече.
- Погледни ме, Кара - разтърсих я аз за рамото. - Не проваляш живота ми. Откъде го измисли?
Когато вдигна очи, изглеждаше измъчена.
- Стига. Не се преструвай, че целият ти свят не се върти около тази болница, около лечението и рака, защото е така, Стела. Това е голяма, проклета черна дупка, която засмуква всички. - Сега се усмихваше подигравателно, но гласът ѝ трепереше и аз знаех, че е по-скоро разстроена, отколкото гневна. - Когато прие работата, бях толкова щастлива. За миг си помислих, че си успяла, че успя да избягаш, но беше нужен само един телефонен разговор с лоши новини и ето те отново затворена тук.
Гърлото ми се сви, когато сълзите потекоха по лицето ѝ.
- Как ще съм затворена някъде, ако единствено там искам да бъда? - попитах аз. - Черна дупка или не, ти си моя сестра.
Кара се засмя през сълзи, но с горчивина.
- Защото, Стела, една мисъл не спира да се върти в главата ми и да ме измъчва, защото знам, че е истина: Ако аз вече не съм тук, няма да се налага и ти да бъдеш тук.
Като чух това, се извърнах от нея. Сърцето ми се сви и не исках да види вината на лицето ми. Затворих очи и си поех три пъти дъх, преди да кажа:
- Добре - обърнах се пак към нея. - Нека сключим сделка.
- Какво? - Ококори се тя.
- Ще стана донор, без значение дали искаш, или не, и ще ти направят още една трансплантация - казах аз твърдо. - После, когато състоянието ти се подобри, двете ще излезем от тук и аз ще мога да отида ШВА.
- ШВА? - повтори тя и веждите ѝ се събраха като две пъхнати една в друга тръбички. - Какво е това?
- Школа за визуални изкуства. В Ню Йорк. Приеха ме в програмата по фотография за пролетния семестър.
- Господи! - Тя се усмихна през сълзи. - Ще учиш фотография? Толкова се гордея с теб, Стела.
- Благодаря ти, Кара. Това означава много за мен. - Усмихнах ѝ се. - Но ще ида само ако ти ми помогнеш. Ще направим това заедно, или и двете няма да си тръгнем от тук.
- Да, добре - кимна тя.
По бузите ѝ още се стичаха сълзи, но тези бяха различни. Може би не от радост, но все пак в тях имаше щастие.