* * *
Всичко беше черно. Мракът ме обгръщаше като одеяло от бетон и така ми тежеше, че не можех да помръдна. Преди да успея да се изплаша, една червена точка се появи пред очите ми. Започна да нараства, а тежестта се вдигна от гърдите ми и започнах да усещам ръцете и краката си. Щом се раздвижих, сякаш плувах през меласа, но не откъсвах очи от точката и се отблъсквах напред.
После отворих очи.
Намирах се в болнична стая. Приличаше на стаята на Кара, но този път аз бях пациентът. Операцията започна рано следобед и като гледах как е притъмняло отвън, разбрах, че вече мръква. Единственият източник на светлина в стаята бе малка лампа на нощното шкафче. Сиянието ѝ опитваше да обхване цялата стая и хвърляше дълги сенки, които изчезваха в тъмните ъгли.
Отначало си помислих, че съм сама, но после забелязах него в креслото до леглото ми. Беше протегнал дългите си крака, главата му беше килната настрани - спеше. Позата му изглеждаше неудобна, а сенките под очите му подсказваха, че от доста време не е спал.
Какво прави тук, за бога?
- Оливър? - повиках го тихо. Той веднага се размърда в креслото, но продължи да хърка. - Оливър! - повторих по-силно.
Той се събуди със сепване.
- А... какво? - промърмори сънено. Когато видя, че съм будна, веднага стана от креслото. - Стела! Ти си будна!
Кимнах и се надигнах.
- Какво правиш тук? - смръщих се аз. Бедрата и всичко отзад ме болеше, все едно бях паднала по стълбите и се бях приземила на опашката си. - Къде са близките ми?
- Слязоха в кафенето да вечерят.
- Така ли? - Скръстих ръце на гърдите си и зачаках да отговори на първия ми въпрос.
Оливър се приближи към светлината и тогава забелязах смачканите му дрехи и рошавата коса.
- Знам, че вероятно съм последният човек, когото искаш да видиш сега - рече той и се примъкна още по-близо, - но исках да се уверя, че си добре.
- Добре съм - отвърнах и вдигнах ръка да го спра.
Не исках да се приближава повече, защото дори в този си вид беше ужасно хубав. Само като го гледах, ми идваше да го докосна, да го почувствам, исках да ме прегърне. Но като го гледах, си спомних и какво бе направил, и сърцето и стомахът ми се свиха болезнено.
Той притисна юмрук до устните си и се отдръпна. Постоя така, гърдите му се издигаха и спадаха, но после отпусна ръка и въздъхна.
- Дойдох да ти обясня защо направих това, което направих. - Отворих уста да възразя, той вече беше пропилял шанса си да обясни, но Оливър ме прекъсна: - Не казвай нищо. Моля те, просто имам нужда да ме чуеш.
Прехапах устна, не знаех какво да кажа. Лежах в болнично легло и не можех да избягам и да не го изслушам, без значение дали исках да го чуя. В същото време, ако беше изминал толкова път заради мен, нямаше нищо да ми стане да го изслушам, нали? Може би щеше да е най-добре да каже каквото има да казва и да си тръгне, защото тогава и двамата щяхме да можем да продължим живота си. След още няколко секунди вътрешен дебат, аз кимнах колебливо.
- Добре - преглътна и кимна. - Не знам откъде да започна, предполагам, че трябва да започна от семейството ми.
Вдигнах глава и поех рязко дъх. Знаех, че нещо се случва със семейството му. Гледах го напрегнато, чаках да чуя какво ще каже и той няколко минути събира кураж.
- Аз не познавам родителите ми - каза накрая и аз прехапах здраво устна, за да не ахна. - Мама е умряла при раждането ми и не казала на баба и дядо кой е баща ми. Те ме отгледаха, затова мислех тях за свои родители, докато дядо не умря, когато бях на шест. Да, наричах ги баба и дядо, но не се бях замислял за факта, че са по-стари от родителите на другите деца; просто за мен така стояха нещата. След погребението му баба ми обясни какво е станало с истинската ми майка. За да съм напълно честен, бях по-разстроен от смъртта на дядо, отколкото от смъртта на човек, когото не познавах, затова баба ми даде това, за да ми напомня за него. - Оливър хвана верижката на врата си и извади металната войнишка плочка от тениската си. - Той беше ветеран от Виетнам.
- О, Оливър... - Исках да му кажа колко съжалявам, но после си спомних сребърната нота, която ми беше дал, и ми хрумна нещо: - Талисманчето от гривната на майка ти?
- Както и няколко снимки - рече той, като за миг срещна погледа ми. - Само това имам от нея.
Замълчах, за да смеля това, но тогава ми хрумна ужасна мисъл.
- Ами баба ти?
Той притихна, стоя неподвижно непоносимо дълго.
- Тя почина, когато бях на дванайсет - каза накрая безизразно. - Нещо със сърцето.
Обзе ме лошо предчувствие за следващите му думи, но не успях да се сдържа и ахнах: