Той ме погледна неумолимо.
- Правим го за Кара.
Прехапах устна. Беше прав. Сестра ни бе милиард пъти по-важна от моята гордост. Въздъхнах и увесих глава. Скандалджийката и приятелките ѝ се отдалечиха от масата и аз стаих дъх. Надявах се липсата на кислород да успокои нервите ми.
Внезапно момчетата станаха и тръгнаха да излизат от залата.
- Чакайте, къде отиват? - попита Дрю.
- Съжалявам - отвърна един здравеняк от охраната. - Момчетата приключиха за днес. Трябва да си починат преди концерта утре.
Аз забравих за притесненията си и се озъбих на мъжа:
- Ние чакаме от часове.
- Да, както и всички зад вас - изтъкна той. - Момчетата не могат да дадат автографи на всички, феновете са твърде много. Желая ви повече късмет следващия път.
- Но аз не съм тук заради себе си. Искахме да направим подарък за рождения ден на сестра ни. Тя...
Но нямаше значение какво ще кажа. „Хартбрейкърс“ си бяха отишли.
ГЛАВА 3
Лежах на леглото в хотела и се взирах в тавана. В стаята беше страшна жега, толкова изтощителна, че не можех да помръдна. Ако го направех, усещах как по врата ми се стича пот и щом си поемех дъх, тениската залепваше за кожата ми. Завъртях немощно глава настрани, за да видя брат ми, който беше на неговото легло.
- По-горещо не може ли да стане? - попитах.
След като се върнахме смълчани в хотела, ние с облекчение се регистрирахме и платихме за нощта. Явно обаче днес късметът ни беше изоставил съвсем, защото ни дадоха стая с повреден климатик. Лежах на леглото и не можех да не призная, че пътуването ни се оказа пълен провал. Хареса ми да видя галерията на Бианка, но сега мислех единствено колко вбесяваща беше останалата част от деня. Повече от всичко исках да видя как очите на Кара светват, когато ѝ подарим автографите от „Хартбрейкърс“, а това нямаше да се случи.
Брат ми вдигна поглед от книгата в ръцете си.
- Стига, не дърпай дявола за опашката - рече той и продължи да чете.
- Трябваше да намерим стая с климатик. Ще вземеш ли вечеря?
Този път Дрю даже не откъсна поглед от страницата.
- Може би след малко. Да си дочета главата.
През последния месец Дрю бе напълно погълнат от списъка с книги за лятото. Когато то свършеше, щеше да замине да учи в Минеаполис. Записването беше след още две седмици, но Дрю искаше да учи литература и вече бе избрал курса, който се надяваше да започне. Беше толкова развълнуван, че ще постъпи в колеж, че реши да прочете всичко още преди да е започнал семестърът.
Извърнах се от него и усетих как гърлото ми се свива. Преди Кара да се разболее, исках да уча в Нюйоркския университет. Реших, че това ще е идеалното място да открия коя съм аз, отделена от брат ми и сестра ми. В началото на последната година в гимназията, когато Кара влезе в ремисия, аз получих писмото с одобрение от университета и всичко започна да изглежда истинско. Щях да уча в колеж.
Но лятото дойде и вече не бях така въодушевена от идеята. Ню Йорк ме зовеше и аз исках да открия там отговор, но в същото време мисълта да замина ме ужасяваше. Мама ми каза, че било нормално да се притеснявам. Напускането на дома било голяма стъпка и било естествено да съм нервна. Но аз не чувствах пеперуди в стомаха си. По-скоро бяха като оси.
Преди да реша каквото и да било, ракът се завърна.
И просто така осите изчезнаха. Вече знаех, че не мога да си тръгна, докато Кара се лекува, затова реших да пропусна семестъра. При Дрю беше различно. Минеаполис бе само на час и половина с кола от Рочестър и той можеше да се прибира през уикендите, за да вижда Кара. Аз щях да съм през няколко щата, напълно и изцяло сама. Не се разстроих особено, че отлагам университета, но част от мен искаше да последвам примера на Дрю и да уча някъде близо до дома.
От челото ми се спусна струйка пот.
- Край - заявих и седнах в леглото. Трябваше да спра да се самосъжалявам. Да, беше разочароващо, че няма да уча в колеж като брат ми и че не бях успяла да взема идеалния подарък за рождения ден на сестра ми, но не възнамерявах да търпя повече този дискомфорт. Вързах косата на темето си в стил птиче гнездо и реших да сторя нещо за нашето настаняване. - Отивам на рецепцията да се оплача. Не получавай топлинен удар, докато се върна.
- Ще слезеш долу така? - попита ме Дрю.
Погледнах се в огледалото. Добре де, изглеждах ужасно с потните кичури, полепнали по слепоочията ми, но вече не ми пукаше.
- Да, така ще сляза. Не ми се вярва да се натъкна на някоя знаменитост.
- Само казвам - рече Дрю и отново сведе поглед към страницата, а аз видях как очите му пробягват по нея. Внезапно той ахна от изненада и прошепна на себе си: - Не може да бъде.