- Благодарна съм ти, че отдели време да ми кажеш истината, затова ти прощавам - казах внимателно и несигурното изражение на лицето му се превърна в усмивка. - Но това не променя нищо между нас.
Усмивката изчезна.
- Как така?
- Вчера се обадих на Пол - казах бавно. Не знам защо се притеснявах да му кажа това, но усещах пулса си в гърлото. - Няма да се върна на работа. Вече има достатъчно материал да поддържат блога до края на турнето. Когато Кара се оправи, отивам в колеж и... не мисля, че ще мога да те видя отново.
И двамата мълчахме. В коридора се чу женски глас, вероятно на една от сестрите, някой отговори, звучеше като брат ми.
Оливър се прокашля.
- Значи, това е. - Не беше въпрос; той разбра, че наистина, наистина е свършило.
- Да - отвърнах, брадичката ми трепереше. - Това е.
Той мълча много дълго, преди накрая да кимне.
После се опря на таблата на леглото и ме целуна по челото.
- Довиждане, Стела - каза с надебелял глас. - Благодаря ти, че ми позволи да бъда част от живота ти.
ГЛАВА 23
Наистина бях чула брат ми в коридора. Няколко минути след като Оливър си тръгна, Дрю отвори вратата.
- Чук, чук - рече той и почука по рамката. - Как се чувстваш, Ракетке?
- Не толкова зле, колкото очаквах. Влез.
Той се поколеба за секунда на прага, но все пак влезе. Тръгна към креслото, в което преди минути бе седял Оливър, и когато стигна до него, приглади тениската си, преди да седне.
- Какво има? - попитах аз. Държеше се някак странно.
Дрю поклати глава.
- Нищо.
- О, да. - Скръстих ръце. - Очевидно.
- Ами... - замълча и се размърда в креслото, - може би се чудя за Оливър.
- Какво за него? - попитах и се постарах да не въздъхна. Явно го беше видял да излиза от стаята ми и макар да знаех, че рано или късно, ще попита, се надявах да не го направи точно сега.
- Изминал е толкова път чак до тук?
Свих рамене, надявах се небрежно.
- Да. Искал да се увери, че съм добре.
Той се намръщи.
- И вече си тръгва? Не беше много дълга визита.
- Той е зает човек, Дрю. Вероятно няма време да стои тук и да играе карти. - Знаех, че съм рязка, но не исках да обяснявам личните си проблеми на брат ми. Каквито всъщност вече нямах, защото с Оливър бяхме скъсали.
Но въпреки че, като чух истината за случилото се между нас, донякъде се успокоих и въпреки че бях простила на Оливър, все още усещах тежест в гърдите си, когато мислех за него. Преди да съсипе всичко, аз бях почти сигурна, че го обичам, и това чувство нямаше да изчезне за една нощ; щеше да остане в сърцето ми дълго и трябваше да се справя някак с него. Но не и сега. Не и тук, не и с Дрю, и определено не когато имах много по-важни проблеми, с които да се справям, като например здравето на сестра ми.
- Може би си права - рече той.
- Но?
Потърка брадичката си.
- Не знам. Мислех си, че между вас има нещо.
- Питаш дали сме гаджета? - присвих очи аз. - Разбира се, че не.
- Е, добре - вдигна ръце той. - Просто се чудех.
След това той се отпусна в креслото. Изглеждаше изтощен, което не беше изненадващо, но мен ме притесняваше повече изражението на очите му. Или по-скоро липсата на такова - те изглеждаха някак помътнели и отнесени.
- Дрю - казах аз и устата ми внезапно пресъхна. - Добре ли си?
Той не отговори веднага.
- Да. — Но изражението му още беше отпуснато.
- Не ми изглеждаш добре.
- Знаеш ли. - Той потърка лицето си. - Понякога си истински трън в задника.
- Това ми е специалност — казах аз и стиснах устни. Нямаше да се измъкне с шеги. — Просто ми кажи.
- Добре. - Той килна глава назад и се вгледа в тавана. - Предполагам, че просто... не мога да спра да мисля, че това е последният ѝ шанс.
- Какво? - попитах, смръщена.
- На Кара - уточни той и очите му пак помътняха. - Страхувам се, че това е последният ѝ шанс да оздравее.
О... Дрю не беше такъв оптимист като Кара по време на лечението ѝ - никой не беше. Но никога не бе изразявал открито страховете си, особено най-ужасния. Преди няколко месеца аз се измъчвах от същото и се борех със същия леден ужас, който пропълзяваше в ума ми.
Но не и той.
- Кара няма нужда от други шансове - казах аз и осъзнах, че не съм изплашена. - Тя ще оздравее.
Той сви вежди.
- Защо си толкова сигурна?
- Защото съм сигурна.
Когато разбрах, че първата трансплантация е неуспешна, аз бях ужасена. Знаех, че и сега трябва да съм, защото нямаше никаква гаранция, че това лечение ще свърши работа, но сърцето ми биеше спокойно. Дрю беше прав - този бе последният шанс на Кара. Но това нямаше значение. Този път всичко щеше да е различно. Не знаех откъде съм толкова сигурна, просто го усещах.