* * *
След три седмици отведохме Кара у дома. Броят на тромбоцитите, левкоцитите и на червените кръвни телца още беше нисък, но втората трансплантация бе успешна.
Макар че я изписаха, доктор Мичъл обясни, че възстановяването ѝ ще продължи дълго. Щяха да минат месеци, преди да се почувства по-силна, и ако ракът не се завърнеше, щеше да измине цяла година, преди да се оправи напълно. През това време имаше огромен риск от инфекция и Кара трябваше да посещава редовно клиниката, за да следят състоянието ѝ.
Но нищо от думите на доктор Мичъл не можеше да помрачи радостта ми - аз бях превъзбудена и щастлива, но най-вече облекчена. Кара не бе изгубила последния си шанс.
Няколко дни след официалното ѝ изписване от болницата ние лежахме на леглото ѝ и гледахме филм. Тя беше много отпаднала и затова прекарвахме повечето време в стаята ѝ. Нямах нищо против; аз обичах алените стени, златните възглавници и тоалетката, отрупана с бижута, гримове и парфюми. Всеки сантиметър от тази стая ми напомняше за сестра ми.
Когато тръгнаха надписите, Кара изключи телевизора и се обърна към мен:
- Искам да поговорим за нещо.
- Така ли?
Още не бях свалила болничната гривна, пъхнах пръст под нея и я завъртях на китката си. Харесваше ми да си играя с нея. С черни букви бяха изписани моите данни: пълно име, лекар, дата на раждане и друга важна информация за сестрите. Нямаше причина още да я нося, но се бях привързала - може би защото ми напомняше през какво бяхме минали с Кара.
- За Оливър. Знам какво е станало между вас.
Цялата се сковах и пуснах гривната.
- Какво? Откъде знаеш? - Не че възнамерявах да го държа в тайна от нея, но си мислех, че колкото по-малко говоря за това, толкова по-скоро ще го забравя.
- Той ми каза - рече тя малко гузно. - След като е бил при теб онзи ден в болницата, той дойде при мен. Не знам кое ме шокира повече: че наистина си гадже на Оливър Пери или че той беше съсипан и ми разказа всичко. Сякаш все още опитваше да се извини, като признае всичко пред мен.
- Какво е направил? - ахнах аз. - Защо не ми каза нищо?
Очите ѝ лъщяха.
- О, както ти ми каза защо си скъсала с него?
Отново усетих пробождането на вината и не можех да я погледна. Отхвърлих одеялото и станах от леглото. Кара беше права. Трябваше да ѝ кажа всичко: как Оливър ме заряза и какво беше неговото обяснение, защото не трябваше тя да го научава от него.
- Е, Стела? - каза Кара, когато не отговорих. - Нямаш ли коментар?
- Добре. - Бузите ми пламнаха. - Щях да ти кажа всичко, но си имахме достатъчно грижи покрай втората трансплантация.
Тя въздъхна и киселото ѝ изражение изчезна.
- Разбирам това, Стела. Наистина. Ти винаги се грижиш за мен и съм ти благодарна, но понякога трябва да ми позволиш и аз да се погрижа за теб. Нали това правят сестрите. Дори само като те изслушам.
- Знам това - казах и забих поглед в килима. - Благодаря ти, Кара.
- Наистина ли?
Рязко вдигнах глава.
- Да. - Гледах я право в очите. Никога нямаше да забравя как тя искаше да се жертва, за да ми върне живота.
- Добре - кимна рязко Кара, - защото аз не за това исках да поговорим.
О, супер. Тя изглеждаше странно, сякаш се притесняваше от разговора, който ще последва, и аз се разтревожих. Неволно започнах да въртя камъчето на носа си.
- Добре, какво има?
Тя прехапа устна, преди да поеме рязко дъх и да се прокашля.
- Той липсва ли ти?
Вместо да отговоря, се вгледах през прозореца, защото не исках да разбере колко много ме е развълнувал този въпрос. От другата страна на улицата съседските деца играеха на моравата пред къщата си. Събираха паднали есенни листа и после скачаха право в ярката червено-оранжево-жълта купчина. Хелоуин беше в края на месеца и тяхната веранда вече беше украсена за празника, на стъпалата бяха подредени тикви, които чакаха да бъдат издълбани. За миг ми се прииска да съм навън с тях и да се радвам на последното хубаво време преди зимата.
- Стела? - настоя Кара.
Въздъхнах. Разбира се, че Оливър ми липсваше. Нямаше как да е иначе. Колкото и да се опитвах да го изхвърля от ума си, той все се промъкваше през прозорци и пукнатини. Това беше омагьосан кръг. Минаваха няколко дни, без да мисля за него, а после виждах плакатите на „Хартбрейкърс“ в стаята на Кара или чувах тяхна песен по радиото и всички спомени и чувства, които удържах, ме заливаха отново.
Толкова много неща ми липсваха, липсваше ми усмивката му и как прекарваше пръсти през косата ми. Но най-вече ми лисваше това, че когато бях близо до него, се превръщах в друга, в силна, уверена, готова да превземе света. Все още бях този човек, но изобщо не се съмнявах, че ако не бяха Оливър Пери и „Хартбрейкърс“, моето ново Аз все още щеше да е затворено в старата си изплашена версия.