След няколко минути тишина аз се обърнах към Кара.
- Да - казах накрая, щом очите ни се срещнаха. - Липсва ми повече, отколкото би трябвало.
- Повече, отколкото би трябвало? Какво означава това?
- Че е трудно да продължиш напред.
Кара не отговори веднага, дълго обмисля думите ми.
- А да ти е идвало на ума - започна тя плахо, - че не можеш да продължиш, защото не бива да го правиш?
Въздъхнах.
- Би било хубаво да си мисля така, но повярвай ми, постъпвам правилно.
- Откъде знаеш?
През последните четири години се приготвях сърцето ми да бъде разбито. Знаех, че шансовете на Кара да оздравее са също толкова големи, колкото и да продължи танца си към смъртта, но никога не го изричах. Но с нищо не можах да се подготвя за Оливър - не очаквах появата му. Когато той ми разби сърцето, а не сестра ми, изненадата беше толкова ужасна, че още се опитвах да събера всички парченца. Да, бях му простила. Но исках ли да му дам отново сърцето си, когато по него още личаха неизлекувани пукнатини? Никога.
- Защото той ме нарани, Кара. Въпреки че съжалява, не е сигурно, че няма да го направи отново.
Кара поклати глава.
- Нищо не е сигурно в този живот. Понякога трябва просто да рискуваш.
- Не си права. След като се разделих с него, вече съм сигурна, че няма да ме нарани отново.
- Ако смяташ, че това е най-доброто за теб, разбирам, но да ти кажа, на мен ми се струва, че въпреки това ти още изпитваш болка.
ГЛАВА 24
Когато се събудих в Деня на благодарността, зад прозореца всичко бе покрито със сняг. Покривката беше дебела няколко сантиметра, но достатъчно, за да превърне нашата морава от море кафеникави листа в девствено бяло одеяло.
- Добро утро - каза мама, когато влязох в кухнята за чаша кафе. - Честит Ден на пуйката!
Тя стоеше с престилка до плота и вече се приготвяше за празничната вечеря. Смръщих се и погледнах часовника над печката.
- Добро утро, мамо. Защо вече готвиш? Едва девет часът е. - Веднага щом изрекох това, осъзнах какво съм казала. - Чакай. Ти готвиш? - Мамината липса на кулинарни умения беше провалила много ястия и внезапно аз си представих пуйката в пламъци.
- Не се тревожи - каза татко. Седеше до кухненската маса с обичайната си закуска: половин грейпфрут, чаша зелен чай и спортната страница. - Аз готвя пуйката. Майка ти само ще намачка картофите.
- Дрю няма да е доволен - казах аз. Картофите бяха любимото му нещо за Деня на благодарността. За щастие, моето беше тиквеният пай.
- Хей! - обади се мама и размаха бъркалката към мен. От нея полетяха парченца картофи и се посипаха по пода. - Само почакай. Това ще са най-хубавите картофени кюфтенца, които си опитвала.
- Нямам търпение. Най-много обичам отрова с вкус на картофи.
Опитах да не се засмея на собствената си шега, но чух как татко се изхили и не можах да се сдържа. Мама се престори на ядосана, но скоро и тя се усмихна.
- Е - казах, щом се успокоихме. - Не ми каза защо готвиш толкова рано.
- Сестра ти поиска да празнуваме на обяд - каза мама. - Има нещо наум за довечера.
Както доктор Мичъл ни бе предупредила, възстановяването на Кара беше бавен процес. Тя още се чувстваше отпаднала почти постоянно, но вече бе събрала сили за ежедневни разходки по движещата се пътечка и миналата седмица дори бе отишла до мола. Но въпреки че вече се подобряваше, не разбирах как така и защо ще излиза в Деня на благодарността, особено когато тази година имаше толкова много неща, за които да сме благодарни.
- Какво? Къде ще ходи?
Мама се усмихна многозначително.
- Не мога да ти кажа.
Тъкмо отворих уста, за да продължа разпита, когато Кара влезе в кухнята още по халат и чехли.
- Погледнахте ли навън? Има сняг!
- Да - каза Дрю, който се прозяваше зад нея. Беше се прибрал от университета късно вечерта за празника. - Имам неприятното усещане, че аз ще съм този, който ще го изрине от алеята.
- Погледни го така - рече татко и прелисти вестника си. - Ще изгориш калориите от обилната храна, която по-късно ще погълнем.
Дрю измърмори нещо под нос, докато вървеше към кафеварката, и аз се обърнах към Кара.
- Какво ще става тази вечер?
- Изненада е - каза тя и очите ѝ светнаха дяволито. - Нали знаеш как е при изненадите?
Оказа се, че не само мама е посветена в изненадата. Четири часа, две чинии от пуйката и парче пай по-късно брат ми и сестра ми ме натовариха в неговата хонда. Още нямах представа какво се случва или какво ще се случи, но явно Дрю имаше.