Но днес аз едва забелязвах шума. В тези няколко секунди преди концертът да започне чувах рева на тълпата само като фон. Сякаш съм слушала айпода си и някой рязко бе свалил слушалките от ушите ми. И силната ясна музика внезапно се превръща в съвсем тих шепот, който мога да различа само защото съм го чувала стотици пъти.
Може би защото в момента виждах само едно - Оливър. Гледах как разтърсва ръце, за да се отпусне, и сигурно усети погледа ми, защото се озърна през рамо. Когато видя, че го гледам, кимна, сякаш това бе някакъв сигнал, който трябваше да разбера. Не го разбрах, но нямах никакво време да мисля, защото Смайли извика нещо и Оливър се обърна да го чуе. Точно тогава сетивата ми се възвърнаха. Първо чух рева на тълпата - беше така оглушителен, че го усещах като пулсиране в гърдите си, като баси от тонколона. След това дойде миризмата - долавях одеколона на Дрю. Накрая усетих, че Кара се смее до мен.
- Какво?
- Помниш ли, когато в болницата каза, че ти никога не би отишла на концерт на „Хартбрейкърс“?
Никой от нас не си беше представял подобен момент, как стоим тук заедно, но ето че се случи. Кара беше победила фатализма. Сестра ми беше права за много неща, но сгреши, като си мислеше, че няма да види концерт на момчетата. Ако наистина съществуваше съдба, то тя я беше променила.
- А помниш ли, когато каза, че и ти никога няма да идеш на техен концерт? - повдигнах вежди аз.
Нещо във въпроса ми съвпадна съвършено с началото на шоуто. На лицето на Кара бавно изгря широка усмивка и аз не разбрах дали е заради моите думи, или защото гласът на Оливър внезапно отекна в залата.
Но Кара стисна ръката ми и се обърна към сцената, за да гледа за първи път концерт на любимата си група.
* * *
Песните, които щяха да изпълнят, бяха същите като на турнето, затова, когато стигнаха до последната песен за вечерта, аз напълно бях забравила, че Оливър бе обещал да изпее нова песен.
- Надявам се, че всички се забавлявахте добре тази нощ! Искам да ви благодаря, че подкрепихте кауза, която е много важна за нас - каза Оливър и посочи към Зандър, Алек и Джей Джей. - Като купихте билет за този концерт, вие помогнахте за борбата с рака. За да ви покажем благодарността си, ще споделим с вас едно парче от новия ни албум. Как ви звучи?
- Ооо, вълнуващо - каза Кара и дръпна ръката ми. Оливър изчака публиката да утихне и продължи:
- Тази песен се нарича „Астрофил“ - рече той и започна да пее:
Понякога неизказаните думи
ни поразяват като остриета и куршуми.
Моите те раниха дълбоко, мила моя,
вече няма надежда да оцелеем.
В очите ми има истина неизречена,
но сърцето ми нашепва думи
и те не може да бъдат отречени.
Сърцето ми ти казва, че се разпадам,
разпадам се на късове, защото те обичам.
Усещам те в дробовете си,
пропълзяваш в сърцето ми,
ти си във всяка моя дума,
ти си моята звезда в тъмното.
Чашата кафе рано сутрин
в деня, когато те срещнах.
Помниш ли как снима лицето ми,
как влезе веднага в сърцето ми?
Преди теб виждах всичко неясно,
страхувах се да прогледна,
но скоро всичко стана контрастно
и аз разбрах, че е било неизбежно.
Усещам те в дробовете си,
пропълзяваш в сърцето ми,
ти си във всяка моя дума,
ти си моята звезда в тъмното.
Момиче, сигурно мислиш, че си паднала
от висините на звездното небе,
но моята любов е жива, не е угаснала.
Чуй, сърцето ми е разбито, аз се разпадам,
разпадам се на късове, защото още те обичам.
Усещам те в дробовете си,
ти си във всяка моя дума,
ти си моята звезда в тъмното.
Когато песента свърши, ми се искаше да натисна бутона, за да я превъртя отново, сякаш я слушах на айпода си, така щях да чувам отново и отново как Оливър казва, че ме обича. Още щом запя, разбрах, че това не е просто песен, а послание за мен. Не заради заглавието или заради стиховете, а защото знаех, че този глас - така тъжен, прекършен и отвъден - може да се породи само от истинско чувство, и сърцето ми го разпозна.