- Това беше прекрасно - каза Кара, - но не разбирам. Защо песента се казва „Астрофил“? Какво означава „астрофил“?
Усмихнах се на себе си.
- Човек, който обича звездите.
А аз бях неговата звезда.
Спомних си разговора ми с Кара преди месец, когато тя каза, че в живота няма нищо сигурно.Тогава не я чувах, но сега вече разбирах. Като не дадох на Оливър втори шанс, аз играех на сигурно, както когато се отказах от университета или когато едва не се отрекох от фотографията. Бях решила да спра да живея в страх в деня, в който прочетох писмото на Бет, и сега имах нужда да последвам това си решение.
Когато Оливър се върна от сцената, изглеждаше затворен и предпазлив. Напълно разбирах защо - ако тази нощ беше дошъл при мен, за да ми каже, че ме обича, нямаше да го изслушам. Затова той ми го каза чрез песента си. Това беше риск и той бе отворил сърцето си пред целия свят, без да знае дали ще получи реакция.
Но аз щях да го направя.
Усмихнах се и сложих ръка на гърдите си, точно над сърцето, за да разбере, че този път съм чула посланието му. Той спря насред крачка. Вгледа се в мен, сякаш бях еднорог, препускащ по дъгата, а после видях на лицето му, че разбра, и тръгна към мен. Беше на няколко крачки, когато идеята ми хрумна, и аз вдигнах ръка, за да му дам знак да спре. Извадих телефона си и започнах да превъртам номерата. Оливър се смръщи, когато чу звъна, но после бръкна в джоба си.
- Ало? - попита несигурно.
- Помниш ли, че ми даде номера си, и аз ти обещах да се обадя? - попитах аз.
- Да - рече той и устните му леко потрепнаха в усмивка. - Ти не се обади.
- Е, надявам се, че не е твърде късно. Знам, че е прието да го направя до три дни, но реших, че си струва да опитам.
Едва тогава видях истинската усмивка на Оливър Пери.
- Това да не е начин да ме поканиш на среща? Защото ще трябва да говоря с мениджъра си дали мога да те вместя.
- Среща ли? Не съм споменавала за среща. - Но и двамата се усмихвахме.
Не говорихме дълго, защото момчетата бяха извикани на бис. Докато стоях до брат ми и сестра ми и ги гледах, бяха обзета от такова странно чувство, че не знаех какво да правя със себе си.
Кара се бутна в мен, за да привлече вниманието ми.
- Добре ли си?
- Да - кимнах аз. - Мисля, че да.
- Какво има?
- Няма значение. Ще ти прозвучи глупаво.
Дрю дочу разговора ни.
- Стига, Стела. Какво те безпокои?
- Нищо не ме безпокои - казах веднага. Беше истина и за да го докажа, им се усмихнах. Дрю като че ли ми повярва и се обърна пак към сцената. Кара обаче не се отказваше. От изражението ѝ разбрах, че мисли, че я лъжа, затова се предадох. - Честно да ти кажа, май никога не съм била толкова щастлива.
Тя сбърчи чело.
- Тогава какъв ти е проблемът? Защо се държиш така странно?
- Извинявай. Не го правя нарочно, просто се чувствам особено. Не мога да си спомня да съм се чувствала така... съвършено.
Накрая тя като че ли разбра какво искам да кажа. Онази бездна, която се опитвах да запълвам, откакто видях снимката на малкото момиченце, най-сетне бе изчезнала.
- Сигурно наистина е странно, но трябва да спреш да мислиш за това. Наслаждавай се на момента.
Отворих уста да отговоря - защото аз напълно се наслаждавах на момента - но думите ми бяха заглушени от възгласите на тълпата, когато момчетата излязоха пак на сцената. Кара също се присъедини с оглушителен писък.
Изгледах я с вдигнати вежди.
- Какво? - сви рамене тя. - Не можах да се сдържа. Обичам „Хартбрейкърс“!
При тези думи нещо в мен се размърда и аз изненадах и двете ни, защото също нададох един фенски писък. Истината беше, че и аз обичах „Хартбрейкърс“. Преди може и да не харесвах музиката им, но тогава бях различно момиче. „Хартбрейкърс“ не само ми бяха влезли под кожата, те бяха станали част от живота ми, част, с която никога не бих могла да се разделя. Тези момчета бяха като второ семейство за мен и винаги щеше да бъде така.
Кара изсумтя.
- Какво беше това, по дяволите? - попита тя и сложи ръка на кръста си.
- Кое? Не може ли и аз да покажа малко възхищение?
Тя присви очи за миг, сякаш обмисляше отговора ми, и после избухна в смях. Само след секунди се смеех с нея. За петте минути, докато „Хартбрейкърс“ изпълняваха последната си песен, аз се смях толкова много, че ме заболя коремът. Може би беше заради адреналина от песента на Оливър или от електричеството, което винаги се усещаше във въздуха на концертите, вълните от енергия, които се движеха между изпълнителите и публиката. Или може би това беше просто обичта между две сестри. Каквото и да бе, то ни замайваше. И двете усетихме промяната. Тя беше във въздуха и в сърцата ни, и този път беше истинска. Имах чувството, че летя.