Хайнзбърг нерешително се огледа, сякаш се бореше с гатанка без отговор. Хийт тъкмо щеше да се обади, за да я смъмри, че е закъсняла и ги задържа, когато Руук кавалерски се надигна й и предложи своя стол. Хийт веднага си каза, че ако беше на мястото на Шарън, щеше да му откаже. Общият офис беше най-неподходящото място да спазваш социалните норми относно пола си, поне за жените. В доминирана от мъже професия те са постоянно под лупа и не могат да си позволят постъпки, които някой би изтълкувал като проява на слабост, а желаещи никога не липсват. Ники и за миг не го забравяше, Агуиналдо също, но Хайнзбърг явно възприемаше нещата другояче. Тя с удоволствие прие жеста на Руук, а той отстъпи встрани.
Хийт по навик понечи да стане, но се спря, когато си спомни, че вече не е нейна работа да ръководи индивидуалните разследвания. Огледа се, но ако се съдеше по леко вдигнатите му вежди, само Руук бе забелязал подхлъзването й.
Секунда по-късно Очоа и Роули се изправиха пред останалите, от двете страни на бялата дъска. Методът на работа, който си бяха избрали, беше да се редуват, така че Роули взе един маркер и докато изписваше ДЖУН ЧИН най-отгоре с големи печатни букви, Очоа се обърна към колегите си.
Днес беше негов ред да командва.
— Какво знаем за жертвата? — започна той.
Пръв се обади Фелър:
— При мен нищо не излезе, никой нищо не е видял, обаче Хайнзбърг откри нещо.
Хайнзбърг кимна, накланяйки се почти от кръста надолу, а Хийт повдигна вежди. Имало чудеса значи!
— Вярно е — каза Шарън. — Едно момиче от „Джулиард“ каза, че докато се прибирало след вечерно представление на „Бродуей“, видяло група студенти-мъже на „Кълъмбъс“. Според нея идвали от моравата. Минавало полунощ, така че се притеснила, естествено. Не искала да мине покрай тях…
„Умница“ — каза си Ники.
— … така че спряла едно такси и го задържала, докато отминат. Щом се отдалечили, отпратила шофьора и бързо се прибрала в общежитието.
— Колко са били? — попита Роули.
Хайнзбърг пак се консултира със записките си.
— Трима.
Хийт се опита да не я съди, задето трябваше да погледне в тефтера си, за да си спомни нещо, което е открила едва преди час, но не й беше лесно, защото три не беше число, което се помни трудно. Това не я изпълваше с доверие към следователката, но от друга страна се радваше, че Хайнзбърг поне си е записвала.
— Как са се държали? — попита тя. — Запомнила ли е нещо?
Хайнзбърг отново надзърна в бележките си.
— Двама носели тъмни дрехи, третият бил със светла тениска с емблемата на Нюйоркския университет. Единият бил дребен, другите двама — високи. Според нея около метър и осемдесет.
Докато Роули записваше чутото на бялата дъска, Очоа се обърна към Хайнзбърг.
— Били ли са мокри?
Хайнзбърг го зяпна.
— Мокри?
Очоа спокойно обясни въпроса си:
— Ако те са нагласили Чин върху статуята, значи са били във водата.
— Да — обади се Роули. — От „Джулиард“ не са им сглобили платформи и стълба, както на нас.
Хайнзбърг изглеждаше като животно в капан.
— Момичето не каза.
— А ти не си попитала — каза Хийт, като остави намека за зле свършената работа неизречен. Очоа наведе глава и си пое дъх. Този жест обикновено означаваше „дай ми сили, боже“.
— Нещо друго, Хайнзбърг?
Всички погледи се насочиха към Шарън, която се взираше в тефтера си.
— Ъ-ъ-ъ, каза, че били с телефони. Пишели или скролвали, не могла да прецени. Единият споменал някакво съобщение, така че приех, че са пращали есемеси.
— Доста безсърдечно, ако току-що са убили човек — коментира Руук и останалите кимнаха в знак на съгласие.
— Претрепват момчето, а после се държат, сякаш нищо не е станало — обади се Фелър.
Роули потупа длан с маркера си.
— Което означава, че ако става дума за нашите хора, те не са изпитвали никакви угризения.
— Някакви други следи? — попита Хийт.
Роули записа новата информация на бялата дъска, преди да изложи собствения си доклад.
— Ще погледна камерите на „Кълъмбъс“. Вече свалих записите от тези край парка и басейна и ги погледнах набързо. Тъмно е и не можах да различа бог знае какви подробности, но видях четирима души да слизат по стълбите в посока към басейна. Единият наистина беше със светла тениска, но камерата го е хванала само в гръб.
— Идват четирима, тръгват си трима — каза Руук. — Както в „Десет малки негърчета“ на Агата Кристи.
— Агата чия? — попита Очоа.
Руук беше потресен.
— Мигел, кажи ми, че се шегуваш. Нима не знаеш коя е Агата Кристи?!
Очоа поклати глава. По всичко личеше, че никак не е трогнат от пропуска, който Джеймисън Руук е открил в познанията му.