— Свиква се — каза Руук, но тя не му хвана вяра.
— Може би, след десет години. Телепортирай ме обратно в Манхатън, Скоти3.
Руук се разсмя. И двамата обожаваха научната фантастика и дори имаха по няколко маскарадни костюма. „Човек никога не знае кога ще му потрябват“ — обичаше да казва той. „Стар трек“, „Междузвездни войни“, „Пазители на галактиката“ — какъвто и повод да изникнеше, и двамата бяха подготвени.
— Боя се, че няма мърдане от тази планета, но ти ще надделееш, Хийт. Продължавай сега — каза той и изпъна ръка като рицар с копие, щом светофарът светна в зелено.
Тя настъпи газта.
— Да, капитан Теснигащи, сър.
— О-о, сменихме си ролите! Обичам да ме наричаш „капитане“, хайде пак.
— Капитан Теснигащи — повтори тя, като този път вдигна вежди и изплези връхчето на езика си.
Руук забели очи.
— О-о, господи, ти си ангел. Да обръщаме колата.
— Не става — отговори Ники. — Ще трябва да поотложим идеята.
Той поклати нещастно глава, но всичко беше само театър. Даваше си сметка, че имат работа. Забавлението щеше да почака.
Паркираха на едно от местата за посетители и тръгнаха по главната алея към сърцето на университета. Сред криволичещите пътечки и нападалите есенни листа Хийт се чувстваше като Дороти Гейл на пътя с жълтите павета, само че без вълшебни създания (или жълти павета).
Руук знаеше пътя, така че тя вървеше след него и оглеждаше кампуса. По възраст сградите бяха най-различни, някои от началото на двадесети век, когато е бил основан университетът, а други — видимо по-модерни. Това създаваше противоречиво усещане, сякаш кампусът не можеше да реши към коя ера да се придържа. Докато напредваха, й се изясни коя бе предпочитаната му идентичност. Една скучна на вид постройка от средата на миналия век беше отцепена за ремонт и доколкото можеше да прецени, бежовата й фасада щеше да претърпи трансформация. На едно място бяха свалили цяло парче, разкривайки арматурата. Сградата не изглеждаше зле, просто не особено интересно и едва ли би вдъхновила когото и да било.
— Това — каза Руук, щом забеляза накъде е насочено вниманието й — беше факултетът по английски език и литература. Толкова часове съм прекарал тук, спомням си ги отлично. Литература с професор Бриндъл! — Той се изкиска, но веднага сам се спря и театрално разпери ръце. — „Добре ви е известно, че всичко трябва да повториш честно и точно, без промени при това, като предаваш хорските слова. Макар самия ти да не говориш тъй дълго и тъй грубо, що да сториш? Нима ще си измисляш нови думи, неверни притчи, разкази и глуми?4“
Спомените от следването й и курсовете по английска литература понякога се връщаха, обикновено защото Руук бе казал нещо, което ги караше да изплуват.
— Чосър — каза тя. — Нали?
— Съвсем вярно. Така и не забравих този пасаж. Семпличката мисъл, че дори незначителните промени водят до съвсем нов разказ, който вече не принадлежи на първоначалния си автор, първоначално ми се стори абсурдна. Това е било преди авторското право, разбира се, сега дребните промени няма да доведат до нов текст, а до плагиатство.
С течение на времето Хийт бе разбрала, че в мозъка на Джеймисън Руук кипят несметни количества информация. Той беше в състояние да цитира факти и дребни подробности просто ей така, от едното нищо, което често я дразнеше, но не преставаше да я удивлява.
— Добре е, че си спомняш такива неща от следването. Аз не помня дори имената на професорите си, какво остава за материала, който преподаваха.
Докато се взираха в сградата, Руук наклони глава настрани.
— Повече ми харесваше фасадата от петдесетте години.
— Ще изглежда много по-добре, когато подхожда на стила на сградите наоколо — отбеляза Хийт. — Така кампусът ще има по-кохерентен вид.
— Сигурно — повдигна рамене той, а тя любопитно го изгледа.
— Обикновено си луд на тема история. Какво ти става? Той посочи към новата конструкция.
— Сградата беше оригинал. Може да не е подхождала на околните, но би било лъжа да се твърди, че не е строена по някое време в средата на миналия век. Луд съм преди всичко на тема историческа автентичност. Също като теб и аз винаги търся истината, независимо дали става дума за убийството на Клоуи Мастърсън или за автентичния вид на сграда, която „не подхожда“ — каза той, като изобрази кавичките с ръце.