Ники едва успя да потисне усмивката си.
— Ами, добре тогава. Нямах представа, че толкова държиш на неопетнения исторически контекст в архитектурата.
Руук драматично вдигна ръце и посочи към самия себе си.
— В мен се крият неподозирани дълбини, Хийт. Неподозирани.
Продължиха нататък и забелязаха още една сграда в ремонт. Тази изглеждаше направо древна и целта очевидно беше да възстановят предишния й блясък.
— Мисля, че сега те разбирам — каза Ники. — Едно е да живееш във викторианска сграда от началото на века и съвсем друго — в нова, която просто има викториански вид. Историческия контекст няма да го има.
— Именно. Подът няма да скърца, стените няма да са покрити с дъски, прозорците няма да са двойни. Все едно да сложиш червило на прасе.
Това пък прозвуча като типичен южняшки израз. Поредната случайна мисъл в удивителния ум на Руук.
Накрая се озоваха пред невзрачна шестетажна сграда от червени тухли със стъклена двукрила врата и дълги редове от симетрични прозорци. Зелената морава отпред бе осеяна с дървета, а към входа водеше най-обикновена циментирана алея. Голямо разочарование — това беше домът на „Камбрия Джърнъл“, но сърцето на университета изглеждаше бездушно.
За пореден път Руук сякаш бе прочел мислите й.
— Не изглежда бог знае как, съгласен съм, но важното е какво става вътре.
Хийт прокара ръка по гърба му и небрежно я пъхна под спортното му сако от туид. Той много се беше постарал да изглежда професионално.
— Ти със сигурност нямаш този проблем. Външността ти е радост за окото, а съдържанието по нищо не отстъпва на опаковката.
Ъгълчето на устните му подскочи нагоре и той размърда игриво вежди.
— Като цяло страшен пакет, а?
Този път тя не можа да сдържи смеха си.
— Аха.
Руук задържа вратата отворена и я пусна да мине. Двамата взеха асансьора до петия етаж и щом вратите се отвориха, от другата страна завариха бясна активност и суетня. Млади хора бързо крачеха или буквално тичаха наоколо, като разговаряха по мобилните си телефони или се обръщаха и тръгваха обратно натам, откъдето бяха дошли, за да говорят с човек, с когото току-що са се разминали, без да спират. Точно срещу вратата на асансьора, изписано с големи златни букви върху панелите, се мъдреше името на вестника, „Камбрия джърнъл“.
Руук отново поведе, а Хийт тръгна до него. Отдавна се гордееше с факта, че е подготвена за всичко, но когато завиха зад ъгъла и влязоха в редакцията, се оказа, че не е точно така.
Посрещна я неочаквано мощна какофония. Не беше посещавала „Ню Йорк таймс“, „Вашингтон пост“ или който и да било друг голям (или малък) вестник, така че нямаше база за сравнение, но в редакцията на „Камбрия джърнъл“ й се стори много напрегнато и тя спря, за да огледа всичко както трябва. Университетът (или пък човекът, който бе проектирал помещението) явно го бе предвидил за хора, родени след началото на новото хилядолетие. Пред традиционните офиси и кабинки бе предпочел отворено пространство със стоящи бюра, а ниските стени, които отделяха работните места едно от друго, позволяваха на студентите да разговарят. Тоест, да си съдействат. В периферията Хийт забеляза няколко стаички, в случай че някой се нуждае от уединение. За всичко бяха помислили. Очакваше на всяко бюро да има отделен принтер, но по всичко личеше, че почти никой не използва хартия. При наличието на електронна поща, Дропбокс, Гугъл докс и облака нямаше нужда от разпечатки и червено мастило.
— Всичко е много отборно ориентирано — каза Руук. — По мое време изобщо не беше така, а моето време не отмина чак толкова отдавна.
— Положително.
Към тях се запъти млад мъж със загащена синя риза и спортни панталони. Макар че това му придаваше небрежарски вид, както подхожда на студент, той излъчваше авторитет, който го караше да изглежда по-възрастен. Вървеше изправен, с вирната брадичка, а изражението му беше сериозно, без да е резервирано.
— Господин Руук. Не очаквах да ви видя…
— И Руук ме устройва — прекъсна го Руук. — Обръщението „господин“…
— … го кара да се чувства остарял — довърши Хийт вместо него.
Руук повдигна вежди и миролюбиво сви рамене, за да потвърди обяснението й.
— Не е нужно да остареем по-бързо от необходимото. Майк, нали така?
На челото на младежа падна кичур фина коса.
— Всъщност предпочитам Майкъл. Уортън.
— Майкъл Уортън. Име, типично за Горен Уест сайд.
— Получено от родители от Долен Ийст сайд — пошегува се той, а после добави: — Преди кварталът да се оскъпи. Мога ли да помогна с нещо, Руук?