— Каза, че много иска да поговорим и ме покани да пийнем по нещо. Нямах причина да смятам, че става дума за нещо повече от възхищение. Нали я видя, на церемонията очите й бяха като чаени чинийки.
Нямаше как да му възрази.
— Значи говорихте.
— Беше пълно с хора. Помня, че ми каза нещо, но не я чух. После си тръгна.
— И нямаш представа какво ти каза?
Той измърмори нещо, после се почеса по главата. Мислеше.
— Не я чух, но видях, че устните й се движат.
— Не можа ли да разчлениш какво ти казва?
Той затвори очи и лицето му се изкриви от усилието да си припомни.
— Формата на устните й…
— Какво за нея? — пришпори го Хийт.
— В азбуката има само няколко букви, при които устните се събират, знаеш ли? Формата им, докато говориш, може да подскаже какво казваш, когато не те чуват.
— Не се бях замисляла.
— Вярно е, опитай. Кажи азбуката и виж колко пъти устните ти ще се съберат.
— Руук…
Хийт не се опита да скрие раздразнението в гласа си. Съпругът й рядко отговаряше простичко, когато му задаваха въпрос. Обикновено включваше по някой отдавна забравен исторически факт, урок по граматика или, както в случая, лекция за азбуката, за която и двамата нямаха време.
— Това как ни помага?
Руук почука по слепоочието си.
— Мисля. По-точно спомням си — поясни той и после щракна с пръсти. — Да! Клоуи вдигна ръка до ухото си с показалеца нагоре и кутрето надолу…
Това вече беше полезно.
— Сякаш се обажда по телефона? — подсказа му тя.
— Точно така, и каза нещо. „Ще ви се обадя.“ Не, устните й се събраха. „Ще ви се обадя утре“? Да, това е. Тогава не обърнах внимание, но сега съм почти сигурен, не, напълно сигурен, че това ми каза.
Хийт изрече думите на глас.
— Ще ви се обадя. Ще ви се обадя утре. Тоест, вчера…
— В деня, когато е умряла — довърши Руук.
Майкъл Уортън се прокашля зад гърба на Ники.
— Във вашата къща.
За миг тя беше забравила, че главният редактор е там. Явно беше направил крачка назад, излизайки от полезрението й.
— Може да е имала намерение да ми се обади — каза Руук, — но не го направи.
— Може би е решила, че не иска да ти каже какво я занимава по телефона — предположи Хийт. — Ако е така, може просто да е решила да отиде у вас. И да те почака, ако те няма.
— Нямаше ме.
— Така че е изчакала.
— Явно още някой е отишъл да чака с нея — коментира Майкъл.
— Отишъл е, да, но не за да чака — каза Руук, — а за да убива.
— Как са влезли у вас без ключ? — попита младежът.
Хийт знаеше какво прави той. Преструваше се, че разпитва небрежно, но беше минал в режим „репортер“.
— Между другото, Майкъл — каза тя, — този разговор е неофициален.
Само това липсваше, „Джърнъл“ да оповести, че Клоуи е смятала да се обади на Руук. Такъв материал щеше да разбуни университетската общност и да го осъди, преди да успеят да докажат, че е невинен.
— Това е официално разследване на смъртта на Клоуи Мастърсън — поясни Хийт и зачака потвърждение, че е била ясна, но Майкъл не каза нищо. — Кимни, ако ме разбра.
Накрая той кимна:
— Говорим неофициално.
— Отговорът на въпроса ти е, че нямам представа как някой би влязъл без ключ — каза Руук. Ники го очакваше, но това беше въпрос, до чийто отговор трябваше да се доберат рано или късно.
Мълчанието наруши Майкъл.
— Разведете съпругата си наоколо, Руук. И ако имате нужда от нещо, кажете.
— Един въпрос, преди да си тръгнеш — каза Ники. Той спря и зачака, така че тя продължи. — Руук каза, че в деня, когато Клоуи го е развела из редакцията, ви е видял да разговаряте в офиса ти доста разгорещено. За какво ставаше дума?
— Съвсем ясно си го спомням — потвърди Майкъл. — Клоуи беше, хм-м, да кажем целеустремена. Наумеше ли си нещо, се превръщаше в куче, което гони кокал.
— Полезно качество у журналист — отбеляза Руук.
Майкъл кимна.
— Разбира се, но без благословията на главния редактор…
— О, да, отлично си спомням. И аз съм губил статии благодарение на редактор, който се престарава. — Внезапно той си даде сметка, че може би е обидил младежа. — Не казвам, че ти се престараваш. Мисълта ми е, че макар че това е полезно, в истинския свят не е задължително да имаш благословията на главния редактор. Журналистите постоянно пишат материали без ничие одобрение.
— Клоуи не обичаше да дава сметка на никого. Искаше да пише, каквото й се пише.
— И какво точно искаше да напише? — попита Ники.
— Проблемът не беше, че й забраних — каза Майкъл, — а че тя отказваше да пише материалите, от които имах нужда. Казах й, че ако не влезе в час, вече няма да работи тук.