— Ами ако статията е била за него?
— Стори ми се читаво хлапе — каза Хийт.
Двамата често се редуваха и поемаха ролята на адвокат на дявола — така си съдействаха най-ефективно. Подхвърляха си идеи, като всеки принуждаваше другия да помисли за нещо, което не му е хрумнало преди. „Без предубеждения в журналистиката и без предубеждения в полицейската работа“ — често казваше Руук.
— Видът лъже, този факт е в основата на всяко разследване, не е ли така? Убиецът се крие, често пред очите на всички. Може да е най-добрият приятел, майката, бащата, някой колега. Може да е всеки и винаги се спотайва зад невинна фасада. Майкъл Уортън спокойно може да е убил Клоуи Мастърсън, ако е открила нещо, което той би искал да скрие.
— Значи ще проучим Майкъл Уортън — каза Хийт и загради името му на дъската. — Какво още? — Тя си спомни как се бяха запознали с момичето на наградната церемония няколко седмици по-рано. — Какво ти каза Клоуи, когато се видяхте за пръв път?
Веждите му се събраха, докато мислеше.
— Каза, че пишела статия, която може да ми се стори интересна.
Хийт тегли вертикална черта под името на Клоуи и написа:
КАКВО Е ПРОУЧВАЛА?
— Записките й ги няма, мисля, че по този въпрос сме прави. Били са у нея, когато убиецът я е спипал и отдавна са изчезнали.
— Но ако не са били у нея, значи още съществуват. Ако материалът е бил толкова важен, колкото е смятала, вероятно ги е скрила някъде.
Ники добави ЗАПИСКИТЕ НА КЛОУИ на дъската. Без достъп до снимките от местопрестъплението, пробите и изследванията, доклада на патоанатома и останалите подробности, с които щеше да разполага, ако участваше официално в разследването, беше с вързани ръце. Оставаше й само една-единствена логична стъпка.
— Време е да се отбием в полицейското управление — заяви Хийт.
12
Цялата кариера на Ники Хийт бе протекла в 20-то управление. Юрисдикцията му се простираше от 59-та до 86-та улица, а самата сграда се намираше на ъгъла на 82-ра и „Кълъмбъс“. Като първият му капитан-жена тя трябваше непрекъснато да показва, че е силна, способна и винаги готова да делегира, и то с желание. Моделите й за подражание бяха все мъже, някои — достойни, почтени, отдадени и винаги готови да застанат на страната на доброто, но ако трябваше да е напълно честна със себе си, най-много беше научила от останалите. От онези, получили назначението, защото са извадили късмет, били са изтикани напред от други мъже или просто са се озовали на подходящото място в подходящия момент. От онези, които не бяха заслужили повишението, от онези със съмнителна етика, от не особено интелигентните и от онези, които не се бяха задържали дълго. През годините Хийт достатъчно пъти бе изпитвала ръководния им маниер на гърба си, наблюдаваше ги, запомняше всичко и отлично знаеше точно какво не трябва да прави един лидер. Никога не унижаваше подчинените си, винаги проявяваше уважение и едновременно с това не допускаше да им се размине, ако сторят нещо, което противоречи на ценностната й система. Не им позволяваше да проявяват неуважение към мъртвите и не толерираше сексизъм, расизъм и какъвто и да било друг вреденизъм.
Най-много време й бе отнело да свикне с делегирането и с това, че трябва да се отдръпне от практическата страна на разследванията. Зак Хамнър, старши административният асистент по юридическите въпроси на заместник-комисаря на нюйоркската полиция, бе направил всичко по силите си, за да я повишат в чин капитан на 20-то управление. Беше я хвалил напоително пред началниците на „Полис плаза“ 1 и макар че тогава Хийт не знаеше, че я подкрепя, в неговите очи това означаваше, че му е задължена. Беше сключила сделка с дявола, но твърде късно си даде сметка за това.
Чука, както бе не особено ласкавият прякор на Хамнър, й помогна да получи работа, на чието изпълнение веднага (и с огромно удоволствие) се зае да пречи. Накратко, той често превръщаше живота й в управлението в ад. Хийт обаче никога нямаше да отрече, че я е научил на много — тя го слушаше и обикновено правеше тъкмо обратното на онова, което й е препоръчал. Зак се бореше само за себе си, а тя искаше да помага.
Често й се случваше да чуе гласа му в главата си: „Разполагаш ли с нещо, което поне отдалеч да прилича на улика? Хората ти имат ли въобще представа какво вършат? Очевидно не си си на мястото, Хийт.“ Точно сега обаче го чу да казва: „Ще целунеш чийто задник трябва, Хийт, защото именно това се изисква от теб в момента.“ Уви, по този въпрос беше прав.
Не й беше в природата да се подмазва и онова, което й предстоеше да направи, остави лош вкус в устата й, но нямаше друг избор. След като закара Руук до аудитория „Мърчисън“, където щеше да изнесе лекция, тя потегли по краткия път към местното полицейско управление, готова да целуне седалището на някой провинциален чиновник.