— Откога си в тукашната полиция? — попита Ники, пренебрегвайки очевидната лъжа на Иън, а той преплете пръсти и вдигна очи към тавана, докато безмълвно броеше.
Тя се засмя.
— Май откакто аз постъпих в 20-то.
— Постъпих тук след академията, после поработих малко в Хобокен. Постоянно ме теглеше насам и тъй като сега съм началник на полицията, вероятно никога няма да напусна. Това място е малко встрани от утъпкания път, но кълна се, влиза ти под кожата — каза той с поглед, който казваше, че Камбрия не е единственото нещо, което му е влязло под кожата. — Ти от завършването ли си в Манхатън?
— Да, все в 20-то.
— И сега си…
Той замълча, за да й позволи да довърши.
— Капитан.
— Капитан Хийт — изрече той, сякаш за да изпробва фразата. После пак подсвирна. — Това е голямо постижение, Ник.
Тя настръхна, щом чу познатия прякор. Хората, с които бе достатъчно близка, за да я наричат така, се брояха на пръстите на една ръка и Иън Куули не беше един от тях. Дотук с общите приказки.
— Може ли да ми кажеш как върви разследването на убийството на Клоуи Мастърсън?
Той очевидно усети промяната — ръцете му останаха скръстени, а пръстите преплетени, но тялото му се скова. Даваше си сметка, че разходката по алеята на спомените е приключила и отвърна подобаващо.
— Бих желал, но леко си излязла от юрисдикцията си, капитане. Да не говорим, че разпитах мъжа ти във връзка с убийството.
Тя се напрегна, но си наложи гласът й да остане спокоен и небрежен.
— Да. Съпру… Руук очевидно е доста разстроен. Искам просто да помогна. За да не се тревожи толкова, нали разбираш.
— Разпитах господин Руук — каза Иън. — Има защо да се тревожи.
Хийт преглътна.
— Защо го казваш? Невинен е.
Досега изражението му беше благо, но след този въпрос той опря длани на бюрото си и се наведе напред.
— Положително си даваш сметка какво е положението. Студентка по журналистика е била открита мъртва. Гола, в леглото на съпруга ти. Това не предвещава нищо добро за него.
Изборът му на думи я накараха да настръхне.
— Много картинно го описа, благодаря ти.
— Такива са фактите — каза той. — Съпругът ти е загазил, Ники. На твое място щях да стоя при него, преди нещата да се влошат.
Тя не му позволи да я уплаши.
— С какво разполагате?
Той поклати глава.
— Това е активно разследване. Не мога да…
— Разбира се, че можеш. Въпрос на колегиалност, хайде.
— При нормални обстоятелства може би, но той ти е съпруг. Твърде лично е, за да можеш да останеш обективна.
Тя с усилие си наложи да остане спокойна и, напълно преодоляла съмненията си относно Руук, се наведе напред, както бе направил Куули.
— Всъщност това още по-силно ме мотивира да стигна до истината.
— Предубедена си — каза той.
— Иън, ти не ме познаваш…
— Разбира се, че те познавам…
Тя размаха показалец насреща му и присви очи.
— Не. Онази Ники Хийт, която познаваш, беше смачкана.
Сега съм друг човек, на първо място следовател. Следвам уликите дотам, където водят, но освен това съм абсолютно сигурна, че Руук не е имал нищо общо със смъртта на онова момиче.
Иън отново се облегна назад и кръстоса крака.
— Виждаш ли, тъкмо там е проблемът. В сърцето си знаеш, че не е бил той. Ами ако следите ти подскажат обратното? Пътищата се разделят, няма да се пресекат в гората.
Тя извъртя очи. Иън се беше опитал да цитира Робърт Фрост.
— Любимото ми стихотворение. Помниш като слон.
— Съвсем вярно.
Тя отново имитира езика на тялото му, като се отпусна и кръстоса крак връз крак.
— Там, където ти виждаш пътища, които се разделят, аз виждам мъж, който не е виновен и може да загуби всичко.
— А ето това изречение ми прилича на сериозен конфликт на интереси. Пак ще ти го повторя, Ник. Няма как да бъдеш обективна.
— Аз съм следовател. Работата ми е да бъда обективна. Разговорът им подчерта този факт, но освен това бетонира увереността й, че Руук е невинен.
— Забравяш, че навремето те познавах доста добре. От опит знаеш, че приемаш всичко лично.
За пореден път мистерията Синтия Хийт изригна в паметта й като горещ извор.
— Майка ми умря в ръцете ми, това беше лично. Сега е друго.
— Ако е виновен, съпругът ти няма да се върне от оня свят.
— Ако ми позволиш да ти помагам, няма да се стигне дотам.
Той се засегна.
— Защо? Защото малък участък като нашия не би могъл да разкрие сложен случай като този?
— Не казах това, не ми слагай думи в устата.
— Отдръпни се и ме остави да си върша работата.