Върна се в апартамента и откри Руук бясно да печата на лаптопа си, излегнат на дивана.
— Статия ли пишеш? — попита го тя.
— Описвам какво се случва, докато разследваме. Обичам всичко да ми е в хронологичен ред, както знаеш.
Знаеше го отлично. В кабинета му имаше цял шкаф, пълен с хроники.
— Това ме накара да се запитам — продължи той — дали и Клоуи си е водела хроника. Дневник, може би?
Това беше напълно възможно. Самата Хийт години наред бе водила дневник по съвет на един от психоаналитиците, които започна да посещава след смъртта на майка си. Когато записваше емоциите си, те ставаха материални. Истински. Оказа се, че да ги изкара на хартия е истински катарзис. Не облекчаваше болката, но я пренасочваше.
Изведнъж Руук вдигна поглед към нея.
— Какво стана в управлението?
— Там няма да ни помогнат — отговори тя. — Полицейският началник не беше склонен да сподели каквато и да било информация.
— Ами „почеши ме по гърба, за да те почеша аз“? С това какво стана?
— В полицията в Камбрия явно не става така.
— Нямаме нужда от тях — заяви Руук.
Ники знаеше, че той само се преструва и го прави и заради двамата.
— Така е, но щяха да ни бъдат от полза.
— Явно ще трябва да покажеш колко струваш без бази данни и помощ от „Събиране на улики“.
— Явно.
Руук остави компютъра до себе си.
— Материалът, който е пишела Клоуи, положително има нещо общо със смъртта й.
— Понякога очевидният път всъщност не е верният. Може някой да е бил вманиачен по нея, може да я е следял някой бивш, който й има зъб. Съществуват много други възможности.
Руук изобщо не беше убеден в това.
— Ти не разбираш. Клоуи беше журналист.
— Ти си журналист и невинаги вървиш по следа.
— О, точно тук си в грешка, Хийт. Аз постоянно мисля за работата си. Ако в момента не пиша материал, значи обмислям идеи и наблюдавам всичко наоколо, докато ми хрумне нещо. Или чета статиите на други журналисти, за да шлифовам уменията си или да се запозная с други гледни точки. Просто невинаги говоря за това.
Ники предположи, че е напълно възможно в мислите му постоянно да се спотайва по някой материал. По същия начин тя непрекъснато мислеше за този или онзи случай.
— За теб го вярвам — каза тя, — но Клоуи беше студентка…
Той размаха пръст, за да я прекъсне.
— О, не, била е ловец на новини, това беше смисълът на живота й. Мислех си за спора им с Майкъл Уортън. Била е готова да загуби работата си в „Джърнъл“ заради този материал, което е повече от показателно. Не знам за какво става дума, но тя го е смятала за изключително важен. Което означава, че вероятно наистина е така. Което пък означава, че е напълно възможно някой да е решил да й попречи да го издаде. Може би не е била достатъчно дискретна и убиецът си е дал сметка, че ровичка наоколо, но възниква следният въпрос: ако наистина е вървяла по някаква следа, защо е криела от Майкъл Уортън? Той е главният редактор, ако статията е толкова важна, защо ще откаже да я публикува? — Очите на Руук проблеснаха и той доволно се усмихна. — Защото според мен Клоуи е тъчала на няколко стана.
Хийт зачака, но той не продължи, така че тя се облегна назад.
— Предавам се. Какво имаш предвид?
— Аха! — възкликна той с грейнало лице, сякаш току-що е направил някакво великолепно откритие. — Очаквах да попиташ. На няколко стана тъче журналист, който продава материалите си на много издания, без да е на щат.
Хийт не разбираше защо съпругът й толкова се вълнува.
— Добре, но тя е била на щат.
— Вярно, но нека да поиграем на „ами ако“. Аз ще започна.
Руук бе измислил тази игра наскоро — разследваха един случай и попаднаха в задънена улица. Тогава започнаха да си разменят въпроси, които започваха с „ами ако“ и така играта ги доведе до нова идея, даде им нова насока и накрая двамата разрешиха случая.