— Значи не сте говорили?
— Не — поклати глава той.
— И нямате нищо общо… с онова, което й се случи?
Интуицията подсказваше на Хийт, че смъртта на Клоуи няма нищо общо с личния й живот. Бяха я убили заради материала, от който е била обсебена. Интуицията обаче не беше доказателство, а за да разреши случая, имаше нужда точно от това. Трябваше да разследва всички възможни варианти, докато се очертае един-единствен очевиден път.
— Клоуи имаше ли врагове, Тами? Хора, на които да е навредила, които може да са й имали зъб?
Тами беше възмутена.
— Изключено, всички я харесват! Харесваха. Ако някой трябваше да мести мебели, отиваше, ако не можеше да вдигне нещо сама, уреждаше да дойдат момчета, за да го свършат, и купуваше пица за всички. Ако не достигаха десетина долара, плащаше тя. Добър човек беше. Наистина добър!
Хийт не се съмняваше, че Клоуи Мастърсън е била точно такава, каквато я описва съквартирантката й, но всеки човек крие грозни тайни. Трябваше просто да продължи да тресе дървото и да види какво ще изпадне.
— Може ли да надникнем в стаята й? — попита тя.
Тами хвърли ще една кърпичка на пода, преди да скочи от стола си.
— Те вече разровиха всичко — каза тя.
— Знам, но искам и аз да погледна и сама да си съставя мнение. Ако нямаш нищо против.
Тами ги поведе обратно към коридора, спря пред първата врата, бутна я и влезе.
— Заповядайте — каза тя и се оттегли в собствената си стая.
— Емоциите й изглеждат непресторени — тихо каза Хийт.
— Определено страда — каза Руук и гласът му направо прогърмя в сравнение с нейния. Хийт вдигна пръст към устните си — кой знае колко тънки бяха стените на апартамента. Веждите му подскочиха и той кимна, повтори жеста й и после опря палец в показалеца си и ги завъртя, сякаш заключваше катинар.
— Освен това ми се струва, че откакто са били направени онези снимки, се е отбила до ада и се е върнала.
Хийт застана в средата на стаята с ръце на кръста.
— Не съм изненадан — отговори Руук, този път много по-тихо, и застана до нея. — И аз бих се сринал, ако те загубя.
Той я прегърна през раменете и я притегли към себе си.
— Не, никаква смърт, никакви болести. Не и за нас. Карпе дием5, дори когато се борим с беди!
— В момента с нищо друго не се борим — отбеляза тя.
Той я погледна с необичайна за него сериозност.
— Трябва да сграбчим момента, Ник.
— Трябва — съгласи се Хийт.
Отлично разбираше намеренията му — тя също се нуждаеше от него, несигурното им положение я беше изплашило. Имаше нужда да го усети, да го вкуси и да го докосне, но първо трябваше да си свършат работата.
Хийт нежно го отблъсна.
— След като свършим всичко останало.
Той се изправи и сурово привлекателното му лице стана мрачно.
— Хайде тогава. С какво да започнем, капитане?
— Виж дали ще откриеш нещо за материала на Клоуи, което е убягнало на полицията. Бележки върху късче хартия, име на източник — каквото и да е, стига да ни помогне да разберем за какво е бил.
През следващите десет минути двамата преровиха и последния сантиметър от стаята на Клоуи. Точно както подозираше Хийт, тя беше много подредена — за разлика от спалнята на Тами, където леглото не беше оправено, книгите заплашваха да се срутят, а по пода бяха пръснати дрехи, тук цареше съвършен ред. Дрехите в гардероба бяха сортирани по цвят, а книгите — наредени с гърба навън и организирани по жанр: учебници, научнопопулярна литература и съвсем мъничко художествена. Обувките бяха строени като войници, а бельото, тениските, клиновете и останалите дрехи — перфектно сгънати по чекмеджетата.
Хийт отвори това на нощното шкафче и го прерови. Под маската за спане и разпръснатите червила и химикалки се криеше малко тефтерче. Тя го извади и прелисти страниците му, изпълнени с най-различни скици и драсканици. Очи, носове, устни, пера, квадрати, кръгове и триъгълници, някои в две измерения, други — в три, със светлосенки. В един от квадратите имаше око, в един от триъгълниците — устни. Клоуи беше разбъркала рисунките, сякаш за да види коя част къде подхожда.
— Виж това — каза тя и подаде тефтерчето на Руук.
— Не е зле — каза той, докато го прелистваше също като нея.
Ники бавно се обърна.
— Не виждам други рисунки или скици, нито моливи или бои.
— Хората си драскат, Хийт.
— Вярно — призна тя. Нещо в скиците я притесняваше, но тя върна бележника на мястото му.
Продължиха да тършуват из стаята още петнадесет минути, но накрая Ники се отказа. Клоуи не просто не беше оставила никакви следи за статията си. Беше се постарала да няма такива, което подсказа на Ники най-важното: че младата жена е разбирала, че разследванията й може да я изложат на опасност.