Руук нетърпеливо чакаше и жестикулираше и тя му обърна гръб, докато слушаше Иън.
— Клоуи не се е обаждала на баща си в деня, когато е бил открит трупът й — продължи той. — Предишния ден му е звъняла четири пъти, три от повикванията са продължили по-малко от десет секунди. Последния път се е свързала и са говорили няколко минути.
— Изглежда трябва веднага да говорим с баща й.
Зад нея Руук драматично си пое дъх. Това беше най-благоприятното развитие до момента. Двамата с Хийт вече бяха разбрали, че Клоуи е умеела да пази тайна, беше го доказала с разследването си. Нямаше нищо чудно, че е пазела и баща си в тайна.
— Отивам да го разпитам — каза Иън. — Реших, че ще искаш и ти да дойдеш.
Тя едва успя да сдържи ентусиазма си.
— Разбира се. Кога и къде?
— Веднага. Бях у тях, няма го там. Тръгвам към ложата, ще мина да те взема.
— Къде и кога какво? — прошепна Руук, този път по-високо.
Тя го погледна.
— Не, ще отида сама.
— Разбира се, както искаш.
Хийт си записа адреса и каза:
— Идвам веднага.
Улиците в Камбрия бяха спокойни в сравнение с тези в Манхатън. Не се чуваха сирени, клаксони и несекващ фонов шум, както в града, който никога не спеше. Хийт вече започваше да се ориентира, но какофонията в Ню Йорк й липсваше.
— Прекалено тихо е — каза тя.
— И това си има добрите страни — отговори Руук от задната седалка.
Тя също можеше да оцени живота на по-ниска скорост. Един дълъг уикенд в Хамптънс, например, щеше да й дойде много добре, но ако заживееше в градче като това за постоянно, съвсем скоро щеше да зажаднее за енергията на големия град и всичките му квартали и разнообразието от хора и храна, независимо къде точно се намираш.
— Сигурно, но при теб става дума за носталгия — каза Хийт.
— Не мога да го отрека — кимна той и на устните му изплува усмивката, която тя толкова обичаше, този път примесена с нотка сантименталност. — Годините в университета не могат да се сравнят с нищо друго, нали? Там разбираш кой си, откриваш автентичното си аз, така да се каже. Нови знания, вълненията на младежката любов. — Той я изгледа косо. — Разбира се, не на всички им върви в това отношение.
Имаше предвид Петър Матич, приятелят й от колежа, за когото по-късно бе разбрала, че е замесен в заговора за убийството на майка й. Оставаше и Иън. Беше обмислила положението и реши, че трябва да си признае. Защо не още сега?
— Руук, искам…
— Мен ли? — ухили се той. — Знам. Откакто станах професор, съм особено неустоим.
Тя го огледа доста подробно.
— Сакото от туид с кожени кръпки на лактите ми харесва. Много е професорско.
— Ще ти дам консултация на затворени врати.
— Обещаваш ли?
— Готов съм да ти проверя домашното по всяко време — увери я той и веднага тръсна глава. — Не, това го задраскай.
— Да, не ти се получи.
Той небрежно повдигна рамене.
— Случва се.
Няколко минути пътуваха мълчаливо, но накрая тя се върна на темата, която искаше да обсъдят.
— Трябва да ти кажа нещо, Руук.
Той я погледна със смесица от предпазливост и тревога, които бързо се прехвърлиха от погледа в изражението му.
— Нали знаеш, че след това изречение никога не идва нищо добро?
Прав беше. Този израз подготвяше слушателя за лоши новини.
— Зависи от гледната точка, предполагам.
— Да се тревожа ли?
— Не, не е нужно.
— Какво тогава?
— Хмм-м, може да побеснееш — каза тя, без да добави, че вероятно ще се почувства предаден, задето не му е казала по-рано за Иън. Бракът беше сериозна работа, в края на краищата.
Руук помълча няколко секунди и каза:
— Не мисля, че би могла да кажеш нещо, от което да побеснея бог знае колко.
Хийт точно на това се надяваше.
Той се завъртя леко, за да е с лице към нея.
— Давай, Ник.
— Ами, хм, всъщност познавам Иън Куули.
Руук много се изненада.
— Не съм сигурен какво очаквах, но не беше това.
— Следвахме заедно в академията.
Тревогата се изпари от лицето му.
— Такова напрежение за… — Изведнъж той разбра. — О. Познаваш го.
Хийт преглътна. Вината за това, че е крила от него нещо толкова важно, се раздуваше като балон, готов да се спука. Тя стисна волана.
— Има и още.
Този път той обърна глава, за да я погледне. Настроението в колата се беше променило, но Руук си беше Руук. В очите му просветваше пламъче, което й подсказа, че той не го приема чак толкова лично. Все пак и двамата бяха възрастни хора с минало.