Холц продължи да брътви, а Хийт забели очи. Руук беше достатъчно самонадеян и без съдействието на този човек.
— Обредите и отличителните знаци, разбира се — тъкмо казваше той.
— Именно — съгласи се Холц.
— Достопочтеният майстор тук ли е? — попита Руук със страхопочитание в гласа.
Холц много се впечатли.
— За външен човек сте доста добре осведомен.
Руук придоби смутен вид.
— Признавам, че винаги съм искал да стана вътрешен човек.
Хийт се вторачи в съпруга си. Така ли беше? Със сигурност никога не й беше споменавал, че има желание да членува в орден на повече от двеста години, макар че, ако трябваше да бъде съвсем искрена, това не я изненадваше. Руук просто умираше за легендите, които се вихреха около всички подобни братства. Членство в поне едно от тях положително беше в списъка с неща, които би искал да постигне преди смъртта си.
Преди да потънат в поредния разговор за братствата, Хийт се намеси:
— Господин Холц, къде можем да открием господин Фоти?
— Вярно, все пак затова сте дошли. Казах му да си остане у дома, но той въпреки всичко настоя да дойде. — Масонът погледна ръчния си часовник. — Всъщност в момента би трябвало да е дежурен, просто закъснява. — Той им посочи двете пейки от лявата страна на фоайето. — Заповядайте, изчакайте го.
Хийт предпочете да остане права, а Иън седна. Руук обаче не беше приключил.
— Господин Холц, казвате, че господин Фоти би трябвало да е дежурен. Любопитен съм, той случайно да е керемидчия?
Хийт беше сигурна, че Руук няма предвид работник, който полага керемиди. Ентусиазмът, а явно и знанията му за йерархията при масоните бяха безгранични. Удивляваше я колко безполезни подробности успяваше да запомни.
— Познавате вътрешната ни йерархия! Боже, наистина сте добър!
Руук се усмихна и наведе глава.
— Точно казвах на моята… на капитан Хийт, че винаги съм искал да напиша материал за братствата и че масоните оглавяват списъка ми. Все пак съм ви почитател… Проявявате такава силна гражданска отговорност! — Той сниши гласа си, който и без това бе изпълнен със страхопочитание. — Дали бихме могли… бих ли могъл… Може ли да ни покажете обредната зала?
Холц се поколеба за миг, после широко се усмихна и показа раздалечените си предни зъби.
— Много е необичайно, господин Руук, но тъй като става дума за вас, ще ви позволя да погледнете набързо.
Руук грейна като коледна елха, но Хийт не можа да не се възхити на сдържаната му реакция.
— Отлично. — Той я погледна и кимна ентусиазирано, а после повтори: — Отлично.
След това протегна ръка и посочи към двата коридора.
— След вас, добри ми сър — каза той на Холц. — След вас.
Иън, вече съвсем вкиснат, последва Холц, а Руук намигна на Хийт и застана най-отзад. Приличаше на дете в сладкарски магазин. Понякога й се струваше, че го обича малко по-силно, отколкото миг по-късно и това беше точно такъв момент.
Секунда по-късно четиримата застанаха на прага на храма на първия етаж. Слепоочията на Иън пулсираха от гняв, че Руук присъства, но той беше син на майка си, което означаваше, че при нужда може да играе великолепно. Сега се правеше на надменен и напълно пренебрегваше бившия й съпруг.
— Ето тук се провеждат всички обреди и церемонии — каза господин Холц и ги покани вътре.
Стилът на помещението беше еклектичен. Край стените бяха наредени столове, на отсрещната висяха средновековни инструменти, а в самия център се мъдреше пищно украсен трон. На Хийт й се струваше, че всяко нещо има символично значение, а Руук не знаеше къде по-напред да погледне, така че разглеждаше навсякъде. Очите му се стрелкаха насам-натам, сякаш се опитваха да обхванат абсолютно всичко. Дори подът на обредната зала, който приличаше на шахматна дъска в черно и бяло, изискваше специалното му внимание. Хийт знаеше, че мозъкът му е на път да прегрее.
— От пода ми се вие свят — каза тя и отмести очи.
— О, той също е сред символите на ордена — обясни Руук. — Представлява тъмната и светлата страна на всеки от нас, както и на живота.
Тя отговори само с едно замислено „хм“. Тъмната страна на живота й беше добре позната, виждаше я всеки ден. Нямаше нужда от под, който да й напомня за съществуването й.
— Ами тези? — попита тя, сочейки към древните инструменти.
Руук докосна ръката й, за да я накара да забави ход, и й прошепна:
— В обредната зала всяко нещо носи значение. Това са инструментите на Занаята.
— Кой занаят?
— Не вещерският, Хийт. Знам какво си мислиш, че си мисля, но тук не става дума за това. Говорим за Занаята, с главно 3. Инструментите на средновековния зидар.